Информационната пустиня

Палми Ранчев

 Живеем във времена на постоянна и всеобща информираност. Получаваме съобщения за всичко случило се в света, включително и за каквото не ни интересува. И съответната дезинформация, тоест така наречените фалшиви новини. Достатъчно е, че всеки факт може да се тълкува по различен начин. И да се превърне в истина или лъжа с подходящо говоренe или писане. После новините се превръщат част от информационния поток. Непрекъснато допълващ се и отклоняващ вниманието в нова и различна посока. Със специфичните за страната акценти върху поредния политически скандал, социална клоунада, нагла корупция, неразкрити убийства. И докато предишните управляващи досаждаха с нови и още по-нови пътища, апартаменти, тераси и къщи за гости, и за когото се сетиш на власт, купуваха самолети и грабеха евро-средства, се появиха поредните политически кукли. Естествено с обещанията, че нищо няма да бъде каквото е било. Контролирани от бившите комсомолски активисти, заедно с бандити от недалечното минало и вечните ченгеджийски некадърници, новите министри и хората около тях продължиха с обичайните компромиси и нищо не правене.   

 Тогава дойде шока от войната в Украйна. Известно време беше „фейк“ новина. Ще започне, няма да започне. Заедно с обясненията и лъжите на официалните лица от страна на агресора. И илюзиите на украинските политици, които до последно не вярваха на американските предупреждения. Накрая, първите самолетни нападения, обстрелването с много точни ракети на военни обекти, училища и детски градини, както и подготвяната със залпов огън смяна на украинското правителство с по-подходящо за руската политика, изместиха вмирисаните на некадърност и лицемерие очаквания за подреждане на държавата ни. Световните информационни агенции бълваха съобщения и свидетелства за безмилостно, вандалско поведение на агресора. За кражби, изнасилвания, измъчване, отвличания и други зверства. Още същия ден по нашите телевизии се появяваха известните специалисти по всичко. И обстоятелствено повтаряха или опровергаваха информациите.

 Говореха за стратегически цели, ново преразпределение на света и други важни глупости. Дискутираха дали не е започнала Трета световна война. Правеха се елементарни смислови паралели с предишните световни конфликти или се връщаха към причините за „специалната операция“, превърнала се в жестока война. Проявяваха разбиране към положението на украинците, с подбрани аргументи взимаха страната на агресора или настояваха за неутралитет, което беше почти същото. Някои дори обвиняваха украинските журналисти, че информирали само за собствените загуби. И умишлено предизвиквали съжаление. Показвали 11 годишната гимнастичка Катерина Дяченко, убита от много точна бомба заедно с баща си. После убили и останалата част от семейството. Грешка било, случайност. Скоро научихме, че руски снаряд е унищожил Борис Романченко, концлагерист, преживял ужаса на четири нацистки концлагера по времето на Втората световна война. И докато някои триеха сълзите от очите си, протестираха и недоволстваха от многобройните жертви и издевателствата с пленени и цивилни, по централните телевизионни програми каканиженето продължаваше. И смъртта, трагедията на детето, семейството му, и на възрастният мъж, потънаха в новините на все по-наситеното с ужас и смърт украинско всекидневие.

 В тази ситуация сегментирането на обществото ни- и заради близостта на войната, и заради номиналното ни участие в конфликта, ставаше по-осезаемо. Всеки имаше своите истински новини. И новини, които обявяваше за фалшиви. През това време агресора продължи да обсипва в бомби и ракети Мариопул, Буча, Миколаев, Чернигов… Но в информационната какофония дърдоренето на платените анализатори, троловете и борещите се за власт политици, фактите за денонощните трагедии губеха сила. Реална оставаше единствено смъртта. Докато все повече българи се възмущаваха и протестираха срещу войната, други още търсеха оправдания за убийствата и повтаряха, че нищо не е каквото го представят. Информационната реалност беше се превърнала в пустиня с подвижни пясъци, поглъщащи ненаситно чуждия живот. И произвеждаше военни миражи, от които страничният наблюдател избираше каквото пожелае. Все пак беше невъзможно да се отрече чии деца убиваха. И сякаш нямаше кой знае какво значение, че български политици скъпернически, за да не изпуснат властта, отмерваха помощта за тези, които се защитаваха. В безсилието си през цялото време исках да им изкрещя. Престанете! Заради убитата гимнастичка и нейното семейство, заради възрастния мъж, оцелял в няколко концлагера и убит от руски снаряд. Заради всички невинни. И заради унижаващата истината, че не по-малко срамно е ако и този път смъртта и животcj бъдат погълнати от пясъците на информационната пустиня.