Ечемикът

Весо Портарски

Ечемикът се беше превърнал в постоянен спътник в живота ми. Изникваше ту на лявото, ту на дясното око, Понякога си кацваше като изневиделица на долния, но също и на горния клепач, а от време на време цъфваше и от двете страни. Аз взимах бързи и решителни мерки, за да го пропъдя.Ходих по доктори. Слагах си различни капки и балсами, които те ми предписваха. Като не помагаха, отново посещавах кабинетите им и ги оставях да ме тровят с разни антибиотици. Всичко беше напразно. Неканеният гост се изчервяваше често от обърнатото му внимание, но въпреки това не благоволяваше да си тръгне. Лека полека ми стана ясно, че официалната медицина не беше в състояние да ми реши проблема и се обърнах за помощ към народните лечения.

Баба ми ми набави от една кърмачка мляко, от което си капех грижливо в очите. Храната за навоводошлите на земята същества не променяше ситуацията около очите ми, която отразяваше начина, по който гледах на света от десетки години насам.

Вуйчо ми ми даде назаем златната му сватбена халка. Караше ме да  търкам клепачите с нея. Говореше ми, че златото имало толкова високи вибрации, че пречиствало такива неща. Дали халката му беше само позлатена, или от чисто злато така и не узнах, ама при мен това не се потвърди.

Дядо ми по бащина линия беше овчар. По негов съвет си навивах на безимения пръст на ръката конец от овча вълна. Ако ечемикът беше на дясното око, навивах нишката от лявата ръка и обратно. Един ден дори в изблик на отчаяние цял ден се разхождах с прежда от агнешка вълна  на двете ръце, ама промяна не настъпваше.

Стринка ми на село, която беше минала 80 и носеше от смъртта на мъжа си преди 30 години само черни дрехи, плуеше по окото, около което беше ечемика и ми каза, че е хубаво да си слагам преди лягане компреси с използвани пакетчета черен чай или чай от лайка. Прекарах няколко нощи в компанията на влажната маска и разбрах донякъде, как се чувстват жените при техните усилия да си подържат красотата на лицата си, но и това не помогна.  Гостът се беше настанил удобно и не даваше вид, че му се тръгва.

Аз обаче не се отказвах и започнах да го облъчвам ежедневно с една малка  бяла лампа с ултравиолетови лъчи. Успоредно с това го атакувах , слагайки върху него топли, прясно сварени яйца. Чух в едно телевизионно предаване, че причината може да бъдат нечистотии в организма и започнах да се наливам с бирена мая за прочистване. Уви! Файда нямаше.

Реших да се възползвам от достиженията на природната медицина.   Преди няколко века немците открили, че веществата, които причиняват определена болест, в много малки дози могат да излекуват същата болест. Така развили хомеопатията, чийто основен принцип бил не да лекува само болестта и нейните симптоми, а преди всичко болния чрез съобразяване с неговите индивидуални физически и психически качества. В Германия можеше като пациент да даваш оценка и споделяш с другите пациенти впечатленията ти от даден доктор по специализирани за това интернетни платформи. Това беше добре с оглед на това, че разбираш много за качеството на медицинската услуга още преди да си посетил кабинета му. От друга страна самото уговаряне на час при отделния доктор траеше седмици, а понякога дори месеци. Не дай си Боже, ако си го закъсал и ти е нужен спешен преглед. Тогава единствения ти шанс тогава беше да се обадиш да дойдат да те вземат с линейка или ако си в състояние да вървиш, да идеш в отделение за Бърза помощ към някоя голяма болница. Разтърсих се и открих в интернет една очна докторка, която беше специализирала в хомоопатията и имаше добри отзиви от страна на посетилите я хора. Извадих и късмет, че някакъв пациент не можеше да дойде и успях да си запазя час още на другия ден. Беше слънчев януарски ден. Малка женица на средна възраст с дълга гъста кестенява коса и кафяви като зрели кестени очи, ококорени срещу мен зад очила с големи черни рамки, ме посрещна в своя просторен кабинет в стара къща в покрайнините на Берлин. Накара ме да говоря близо час за живота ми, като ми задаваше задълбочени въпроси и през цялото време си водеше записки. Ако ме беше настанила да легна на някоя кушетка, щях със сигурност да си помисля, че някой последовател на Зигмунд Фройд се е захванал да разнищва възлите на моята същност. След няколко дни ми прати по пощата в един плик с няколко дребни бели гранулки. Трябваше да взимам по две от тях на гладен корем всеки ден в продължение на седмица. Още след първия път така ми се замая главата, че цял ден не можех да си намеря мястото. Нито можех да работя, нито да правя нещо друго. Обадих се и тя ми предписа същото, но този път под формата на капки и с по-ниска интензивност.  Когато и това не подейства, ме накара да пробвам други магически топченца. Г-н Ечемик се изчервяваше притеснено,  понякога изменяше формата си и минаваше от седнало в легнало положение на клепача, но  нямаше намерение да си тръгва.

Така всичко продължи докато един ден на вратата потропа господин Скалпел. Хирургическата намеса траеше около 20 минути и не беше приятно изживяване. Отваряха от вътре клепача и с инструмент, приличащ на малка лъжичка, го отстраняваха. Преди това ми слагаха локална упойка. Виждах малко кръв. Болеше малко и то след това. По този начин обаче неканеният гост биваше изхвърлен с шут от вкъщи. Сторих го четри пъти в Берлин. В Германия обаче промениха законите и причислиха този вид операция към козметичната хирургия. Това означаваше, че повече не се поемаше от здравната застраховка, а трябваше да си я плащаш от джоба. Така или иначе отстраняваха се симптомите, а не причините за възникването им и г-н Ечемик рано или късно пак идваше на гости.  Без да пита, дали може и дали е удобно, си влизаше и се настаняваше на клепачите ми сякаш това си беше в реда на нещата.

Майка ми беше убедена в лечебната сила на природата. В един слънчев августов ден тя ме заведе до билковата аптека, в която беше постоянен клиент. Аптеката се беше скрила в една малка пресечка на Мария Луиза. Бяхме сутринта в 9 там, още преди да е станало горещо. Софийското лято беше дълго и температурите често се качваха над 40 градуса. Аптеката се състоеше от едно помещение, на което се виждаше началото, но не и края. От всички страни висяха растения, дръвчета и разни изсушени корени. Ухаеше на смесица от възрастна есен и млада пролет. Различих глави чесън, окачени на дълги въженца, както ги продаваха циганите по гръцките плажове. Видях тикви в различни размери и жълти, зелени и оранжеви цветове. Различих уханието на джоджен  и куркума. Имаше десетки билки, които виждах за пръв път в живота си.

„Най-сетне доведе сина си!“, чух дебел мъжки глас да казва. Обърнах се в посоката, от която идваше, и съзрях грамаден мъж с дълга тъмна коса и лице, покрито от гъста брада,. От него святкаха две кафяви очи.  Беше среден на ръст, широкоплещест и самото му присъствие изпълваше помещението с енергия. С дивия си вид пасваше идеално на дивите корени и билки, които продаваше.  Ако не носеше бяла дълга престилка, можеше човек да си помисли, че обитава някоя самотна хижа някъде дълбоко в гората.

„Красвец! Метнал се е на майка си!! С какво мога да съм полезен?“, започна той с комплимент. Майка ми като всяка жена обичаше комплиментите, но само се усмихна леко и каза:

„Синът ми има този хроничен проблем с ечемиците.“ Тя посочи с ръка очите ми, като ме докосна нежно по косата след това. Носеше дълга лилава лятна рокля, която подчертаваше хубавата и´ фигура. На краката имаше черни обувки с токчета, на финото и´ вратле висеше сребърно колие, изобразяващо цветето на живота. Дългата и´гъста черна коса бе събрала на кок така, че излагаше на показ изящното и´ лице. Беше се занимавала дълги години със спортна гимнастика и тялото и´беше опънато като струна, дори да беше минала вече педесетака.

„Може да можеш да го посъветваш нещо?“, добави тихо тя. Говореше му на ти. Нещо, което правеше рядко и само с хора, които добре познаваше. Мъжът пъргаво мина от другата страна на тезгяха, доближи се до мен и огледа очите ми внимателно.  Самото му физическо присъствие беше толкова интензивно, че ме накара инстинктивно да отстъпя крачка назад. Ухаеше на прясно окосена трева.

„Ха ха!“ чух гръмкия му смях. Заливаше се от смях, който идваше от дълбочините на здравото му тяло. Тресеше се целия около 5-10 секунди, докато успя да смотляви:

„Синът ти много се заглежда по хубавите девойки. Трябва да го ожениш, за да му мине! Това мога да ти препоръчам!“

Това беше със сигурност нещо, което майка ми искаше да чуе. Тя ме погледна и без да изрича нещо усетих, как искаше да ми каже:

„Виждаш ли? От колко време ти повтарям едно и също, а сега го чу и от човек, който разбира езика на природата!“

Това беше болна тема за майка ми и я разбирах. В България по нейно време хората се женеха още докато бяха средата на 20, а аз бях минал отдавна 30 и изобщо нямах намерение да се задомявам. Това за поколението на майка ми значеше, че водиш безсмислен живот и може би до някъде бяха прави. Да се отдаде човек изцяло на задоволяването на своите лични интереси и нужди беше в Западния свят нещо напълно нормално, а и в България вървяха натам нещата. Само тогава този индивид не допринасяше с нищо за подобряване на живота на другите и беше полезен само на себе си, което носеше неодобрението на семейния съвет и противоречеше на моралните ценности на старото поколение.

Плътният дебел глас на брадясалия аптекар прекъсна мислите ми:

„Ако се ожени, ечемиците няма да му досаждат повече!“, заяви бавно той, след което се върна обратно зад тезгяха си и добави така високо, че   дори случайните минувачи от улицата можеха го чуят:

„АМА ТОГАВА ЩЕ МУ ПОРАСТАТ РОГА!“

После се засмя отново силно.

Погледнах доволно майка ми. Резултатът от нашите дискусии за женитбата и смисъла на живота бе изравнен. Тя купи разни билки за чай,  благодари му и излязохме. Навън слънцето грееше вече по-силно.

От тогава минаха години. Аз вече имах жена и дете.

„Хвана последния влак, ама извади голям късмет“, обичаше да коментира майка ми.

Понякога си спомнях брадясалия чичка от билковата аптека и думите му. Оказа се само отчасти прав. Наистина буквално след раждането на сина ми ми бяха пораснали рогата, но г-н Ечемик не беше изчезнал. Идваше от време да ми напомня, че още се заглеждам по хубавите момичета. Напомняше ми, че бях още жив.

1 Comment

Leave a Reply

Your email address will not be published.