ГОСПОДИН МЕНГЕЛЕ

Автор: Палми Ранчев

Случваше  му се дълго да се колебае преди да направи каквото и да било, даже ако много искаше да стане. Или го правеше едва след като се убеди, че само никога няма да се осъществи. Тогава решително тръгваше в посоката, която му се струва правилна. Сега искаше да види момичето, което не напускаше през последните дни и нощи съзнанието му. И да звучи малко претенциозно, е доста точно. През цялото време я виждаше, с изискания овал на лицето и загадъчната дълбочина в тъмните очи. Напълно реално момиче. И същевременно постоянно допълван и сънуван образ. Освен любовното чувство, вероятна причина да тръгне беше и липсата на всякакви емоции от принудителното стоене вкъщи заради карантината. Обикновено седеше в фотьойла, срещу телевизора с изключен звук. Отдавна загуби желание да слуша глупостите на разните там, уж експерти и всякакви други лицемери, винаги готови за интервюта и да обясняват каквото не разбират. През цялото време го плашеха със смъртоносният вирус. Знаеше как може да се зарази, както и различните начини, по които протича инфекцията. Краят на критичните случаи също му беше известен. Агония, задушаване, и тялото в черен полиетиленов чувал. Нямаше нужда от повече страх. Последният път отиде до „Лидъл“. Кога ли беше това? Два или три дни от тогава. Загуби представа за времето, и едва ли щеше да се сети кой ден от седмицата е днес. Нямаше и нужда. Достатъчен му беше нейният образ. Дори в магазина по-важна от храната беше възможността да я срещне.

Сега вървеше по улиците, които изглеждаха още по-пусти и самотни заради редките минувачи. Наближаваше входа, където я видя за последен път. Почувства известна тревога. На няколко пъти оправи предпазната си маска. Беше от два пласта, сива на цвят, украсена с китайски елемент, вероятно йероглиф. Постоянно се вдигаше нагоре и му пречеше да вижда. Скоро тревогата му придоби плътност. И стана реална. Някакъв тип с козя брада нагло го фиксираше. Стоеше по средата на тротоара с ръце на кръста. Нямаше защитна маска. Носенето им още да не беше задължително, но по-добре да се снабди. Маската щеше да скрие жалкото подобие на брада. В отговор само го погледна. И не смяташе повече да му обръща внимание. 

 -Някак безцелно се движите – чу го да казва. – Добре поне, че имате маска.

  -Затова пък вие нямате.

  – При мене нещата стоят по доста различен начин.

  – Сигурно имате договорка с вируса.

  – Твърдя, че съм на съвсем друг режим.

Искаше му се да го попита още по-язвително, какво си въобразява? Вероятно смята, че ще му направи впечатление с неговият „съвсем друг режим“. Същевременно вече съжаляваше, че влезе в разговор с този тип. Някак против волята си отново отвори уста:

 – Не ви разбрах напълно?

 – Не е и нужно. Поддържането на известна неяснота е част от задълженията ми.

 – Искате да кажете, че сте назначен…

– Казах, че поддържането на неяснота, е в същината на моята работа. И вместо да коментирате извънредното положение елате да си измиете ръцете с дезинфекционен разтвор.

  – Вече ги мих преди да изляза – отряза го той, без много да се замисля.

Мигновенно съобрази, че една от забраните, която безмилостно се преследваше от властите, беше коментирането на извънредното положение. Така и не обясниха достатъчно ясно разликата между коментар и обикновено мнение. Затова този срещу него доста лесно му постави клопка с подмятането си. Вероятно трябваше да си дизенфикцира още веднъж ръцете. Какво толкова? Защо да си създава излишни главоболия. Но в този момент входната врата се отваряше. И значи можеше да се появи Любимата непозната. Излезе възрастен мъж с тъмен костюм, бяла риза и ватовръзка. Плътните му правоъгълни мустаци бяха подрязани както над устната, така и отгоре, така че да не стърчи нито едно косъмче.

 – Господин Самуел, появявате се за втори път!

 – Знам, господин Менгеле. Не е нужно да ми припомняте.

  – Напротив, нужно е. Полага ви се само едно излизане до магазина. И то само в диаметър от петстотин метра. Предишният път ходихте чак до булеварда.

  – Ама тогава…

  –  Багетите, които носехте, ги правят само в тамошната фурна.

  – Забравих да купя бутилка зехтин. Жена ми, знаете…

  – Не ме интересува!

  – Ама, господин Менгеле, зехтинът за обедната салата…

  – Разпоредбите са важни и за вас, и за семейството ви.

  – Живея само с Ребека.

 – Жена ви е доста над шейсет, доколкото знам. За нея вирусът е опасен. Що се отнася до вас, господин Самуел, вие сте извън всякакви категории. Девет години сте по-възрастен.

  – Добре сте осведомен, господин Менгеле.

  – Това означава, че лекомислено искате да поставите под заплаха живота и на двамата.

Въпосният тип, когото нарекоха господин Менгеле, разпери ръце. Явно нямаше да му позволи да отиде до магазина. И остъклената врата се затвори с приглушен звук.

– Всеки непознат наоколо е потенциален носител на смъртоносната зараза – каза господин Менгеле. – Само в нашият квартал умрелите за това денонощие са седем. – В този момент иззвъня мобилният му телефон, той го погледна и добави: – Девет жертви, поправям се.

– Затова нося предпазна маска.

– Не е достатъчно. Спазване на социалната изолация е по-важно  – – -Съгласен съм. И затова за сега съм здрав.

 – Инфекцияна има продължителен инкубационен период. Две или три седмици. Понякога цял месец. Тоест, докакто си въобразявате, че сте здрав, може вече да разнасяте заразата.

  – Казах ви!…

  – И да сте си направил тест, бил е от бързите. Те не са напълно сигурни.

Явно се опитваше да го засегне. Бързите тестове бяха за хора с по-ограничени финансови и всякакви дуги възможности. Всъщност до сега не чувствашe каквата и да било нужда да се тестира. Въпреки увеличаващиа се брой на заразени и жертви, лично той се намирашe се в прилично здравословно състояние. Само беше влюбен. Но това този тип не го интересуваха чувствата му, след като се ориентира за ролята му. Само беше чувал, че съществуват такива като него. По телевизията постоянно обясняваха колко драматично е положението, и как никой не трябва да напуска дома си, да работи, да учи и така нататък. Един след друг говореха президента, министър-председателя, министъра на здравеопазването, депутати, други държавни чиновници. Вероятно вече имаше и такива като този, отговорници за отделни жилищни блокове и квартали. Днес той излизаше за първи път. Можеше да го докаже с новата задължителна апликация на телефона си. Затова имаше право да е влюбен. Още повече всичко още беше в главата му. Озарен от чувството, не беше длъжен да обяснява намеренията си, или да изпитва вина. В този момента от другата страна на остъклена врата забеляза инвалидна количка. Човекът не се виждаше. Но нямаше как количката сама да се движи.  

– Вчера казахте, господин Менгеле, че щом не кихам, мога да изляза.

-Още кашляте, господин Нисим.

-Не е истина! – чу се отново гласът на дребния човек в инвалидната количка. – Снощи кихнах само два пъти. После цяла нощ спах непробудно.

-Не ме заблуждавайте! Знаете, че подобна кашлица е характерна за инфектираните. Често с нея всичко започва. И обикновено краят е фатален. Хубаво поне, че сте с маска. Така предпазвате околните от заразяване.

– Обясних ви, че кихах само заради ментовия сладолед.

-Господин Нисим, върнете се!

-Няма ли да ме пуснете?

-Освен ако не искате да извикам…

-Не искам, господин Менгеле!

Почувства се доста отвратително. Имаше желание да помогне на дребният господин с инвалидната количка. Но в спорни ситуации никога не трябва да се избързва. Наистина един от характерните симптоми на инфекцията беше сухата кашлица. И въпреки обяснението със сладоледа как да е сигурен, че ще защити правилната страна. Все пак вдигна ръка да привлече вниманието на двамата. Ограничи се с тази реакция. Вероятно защото господин Нисим сравнително бързо се примири със ситуацията и се върна обратно. Почти веднага стъклената врата се отвари до някъде и остана известно време полуотворена. От другата страна, виждаше се, вършеха всичко с лакът. Беше извесно, че вирусът се задържа най-дълго по металните повърхности. Едно от общите указания за предпазване беше да не се докосват с ръка и друга незащитена част метални и подобни на метални повърхности. Накрая се появи едър мъжага. Задържа с лакът отворената врата да минат две малки хрътки и огромен дог. Огледа улицата и едва тогава вдигна маската пред лицето си.

– На разходка ли, господин Франсез?

– Ама тебе, същество презряно, още ли не са те прогонили оттук?

– Напротив, провомощията ми се увеличиха. Така мога да помагам на всички.

– Никой не ти иска помощта.

– Измийте си ръцете с дезинфектанта, ако обичате. И много се радвам, че вече сте с маска.

– Ти се мий, мръсно човече. И кога ще обясниш къде е твоята маска.

 – Още не са ни раздали от управлението. 

  – Значи теб, който само пречиш, служебно ще те обезопасят. Така ли?

  – Някои решения не зависят от мене.

През цялото време мислено подкрепяше господин Франсез. Дори съжали, че трите му кучета изглеждаха прекалено миролюбиви.

  – Вие, като собственик на кучета ползвате доста предимства – продължи с лицемерна любезност господин Менгеле. – И до днес не сте нарушавал грубо карантината.

  -Днес ще я наруша.

 – Ще трябва да ви глобя.

   – Нещастник!

   – Ако платите предварително, ще ви намаля десет процента. 

   – Значи може и предварително?

   – За ваше улеснение, господин Франсез.

   -Майната ви! И на тебе, и на господарите ти.

В указанията за всекидневното поведение не беше обяснено как свободата за разходките на домашните любимци ще се съчетае с ограниченията на стопаните им. Господин Франсез вероятно беше наясно с тази подробност. Или беше изчерпал желанието си за бунтовен разговор. Трите му кучета вероятно също искаха по-скоро да потичат свободно по улицата. И сграбчил в протегнатата си ръка поводите им, той се спусна с широки крачки след тях.

 -Така и не изяснихме причината – отново се обърна към него този, когото всички нариаха гоосподин Менгеле. – Защо сте тук?

Искаше му се да отговори, че причината е той, след като първи го заговори. Спря само заради него. Всичко беше толкова очевидното. Каквото и друго да кажеше щеше да е предателство към светлото чувство, което изпитваше до преди няколко минути. Приличаше на любов от пръв поглед. Всъщност беше доста по-сложно, и затова невъзможно за описване. Достатъчно е, че го изживяваше, и усещаше как става по-дълбоко и вълнуващо. В този момент две жени на средна възраст, едната с барета, другата с мъжки каскет, се промъкнаха странично през едва отворената врата. Господин Менгеле отново му обърна гръб. Стриктно изпълняваше задълженията си, нямаше как да се отрече.

 – Драги госпожици Ходорковски, отдавна ви чакам. Имате на разположение двайсет и пет минути. Четири минути до магазина, избиране и купуване десет минути, редене на опашката и плащане на касата пет минути. Останалите минути за връщането с пълните торби.

 – Ама, господин Менгеле, както и да пресмятаме…

  – Не пресмятайте!

 – Това са все пак нашите лични минути…

 – Предупреждавам ви, че този път ще санкционирам и най-малкото нарушение.

Тук той решително му обърна гръб. Ей така, още докато говореше. Изчака един миг, после направи първите крачки. Опита се да види пред себе си каквото виждаше докато идваше. Вместо лицето на Любимата непозната – трептящо във въздуха, озарено от вътрешна светлина – видя отново господин Менгеле. Първо увисналата към гърдите рядка брада, после и цялото му лице. Доволен беше, че макар и той да говореше, не го чуваше. Злорадо установи, че продължаваше беззвучно да движи устни. Ако не друго, поне беше му изключил звука.

Свързани публикации

Коментирай първи

Остави отговор

E-mail адресът Ви няма да бъде публикуван.