От Весо Протарски
Вечерта не започна много обещаващо. Имах две покани за откриването на модния панаир за дънки „Bread & Butter“ и една страхотна мадама се беше навила да ме придружи. Тя беше не само приказно красива, но и бая известна австралийска художничка. Бях се запознах с нея на откриването на една нейна изложба в Берлин. Дългата и´златиста руса коса, зелените и´изскрящи очи, чипото и´ носле, заобиколено от по детски невинните и´лунички и не на последно място малкото и´спортно дупе ме впечатлиха поне толкова колкото изкуството и´. Рисуваше огромни абстрактни картини с ярки багри, които само подпалваха допълнително въображението ми. Близо година се опитвах да я накарам да излезем заедно. Или беше на път с нейните изложби, или много заета с изкуството си. И ето, че точно когато усилията ми се увенчаха с успех и тя склони, природните условия застанаха на пътя ми. Чаках я на входа на летището Темпелхоф, където се провеждаше панаира, когато вятърът се усили. Небето почерня и започна да вали като из ведро. Точно, когато момичето слизаше от таксито, обявиха по високоговорителя, че празненството се отменя поради мерки за безопасност.
Австралийката беше разочарована, изтърси набързо едно здрасти и чао, скочи обратно в таксито, с което беше дошла и си тръгна. Това ме натъжи. Може би това беше последния ми шанс да изляза с нея, а си правех толкова илюзии. Можеше поне да предложи да идем на друго място. Явно трябваше да я отпиша. Телефонът ми извибрира в джоба ми.
„Какво правиш майсторе?!“
Гласът на Жаслейн, стар приятел от Камерун, ме разведри. Беше едър мускулест африканец, с който се познавахме още от следването. Често ходихме по купони заедно.
„Тъгувам по една австралийка “
„Да не се е поминало, момичето?“
„ Не, жива е, брат! От бая време я гоня да излезем заедно и точно за пръв път беше склонила и ето, че партито за отриването на панаира току що беше отменено заради лоши природни условия. Тя си тръгна и така пропилях може би единствения си шанс. Дори не предложи да идем да пием по едно!“
„Мани я тая бе, брат! Остави я да ходи да яде кивита у дома! Не е било писано. Животът е прекалено кратък да се тъгува за такива работи! Не забравяй, че в Берлин в момента тече панаира на модата и красавици от цял свят са дошли, за да ни радват очите, а и при малко повече късмет и други части на тялото. Ха ха! Мятай се на едно такси и идвай към Бранденбургската Врата. Едно модно списание прави парти и ще те вкарам.“
Жаслейн знаеше за какво говори. Той още по време на следването жънеше успех след успех при жените. Ходеше бавно и наперено като петел. Носеше бяла риза, тъмно сако и лъснати чепици. Имаше лека усмивка и дяволит поглед, който караше немкините да му се лепят като магнит. Чувах го често да се оплаква от тях, че страдали от клишета и приравнявали цвета на кожата му с физиологическите му дадености.
„Ти си ми спасителят, майсторе, ама да знаеш, че кивитата са в Нова Зеландия. При нея в Австралия има кенгура!“, го бъзнах и се огледах за такси.
„Пращай я при кенгурата тогава и идвай бързо насам! Няма време за губене! Имам нужда от твоята подкрепа“, каза той и затвори.
Огледах се. На стоянката за таксита се беше оформила дълга опашка. Реших да взема автобуса. Дъждът не спираше, а аз и един чадър не носех със себе си. Скрих се под козирката на спирката и зачаках. Добре, че жълтият двуетажен автобус пристигна бързо и аз успях да се мушна на топлата седалка в задната му част. Точно пристигах след около 20 минути на Бранденбургската врата, когато видях, че хората излизаха от огромната бяла палатка, която официалният спонсор на панаира на модата Мерцедес Бенц бе построил специално за провеждането на ревютата. Опитах се да се свържа с Жаслейн, ама нямаше връзка. Сигурно толкова хора сега пробваха, че мрежата беше пренатоварена. Приближих се към входа. Един от пазачите ми каза, че заради бурята и това празненство отпада.
„Днес не е моя ден“, си помислих.
Дрехите ми бяха мокри. Влажността им ги караше да прилепнат по кожата ми и ги правеше поне два пъти по-тежки Хладният вятър ме брулеше и носеше със себе си привкуса на идващ грип. На всичко отгоре ми се ходеше по малка нужда толкова, че можех да издържа максимум още около 5 минути. Огледах се. Наоколо беше тъмно. Народът излизаше от палатката на рояци и отваряше свитите чадъри. Имах две възможности:
Можех да изтичам до близкия парк, да си избера някое красиво дърво и да свърша работата. Tiergarten беше най-големия парк в Берлин и беше известен с това, че когато през 60-те руснаците бяха оградили западната част на града, хората изсекли всичките му дървета, за да могат да преживеят студената зима. Ако ходих в парка, щях да се намокря още повече и да ми измръзнат не само костите, а и другите части на тялото. Имах и една втора опция, която ми се струваше далеч
по-примамлива.
Наблизо се намираше един от най-луксозните берлински хотели Adlon Kempinski и тоалетните му бяха доста по-топли и уютни от мрачните и влажни дървета. Без дълго да му мисля тръгнах бързо към хотела. Две големи събития и една умопомрачаващо атрактивна мадама вече бях изпуснал тази вечер заради гадното време. Можех да си позволя като малка компенсация за патилата ми този кратък комфорт.
Закрачих решително към хотела и скоро стъпих на червения килим, който бяха постлали пред входа му специално за гости като мен. Тъкмо да влезна, когато един огромен широкоплещест черен мъж с зимно червено палто и дълга черна шапка, която приличаше на шапките на коминочистач, застана на пътя ми.
„Excuse me, Sir! Are you a guest of the hotel?”[1]
Последното, което бях очаквал да ми се случи тази вечер, бе някой от охраната да ме спира и да ме пита, дали съм гост на хотела. Явно, че жалкият ми вид на мокра кокошка и нещастният ми замъглен от желанието бързо да се изпикая поглед привлякоха подозрението му, че неканен гост се прокрадва вътре в палатите, които охранява. Можех да му отговоря честно, че ми се ходи до таолетната, ама тогава със сигурност нямаше да мога да извърша намисленото, а бях вече на голям зор. Реших да измисля нещо друго.
„No Sir, but I have an appointment with a guest”[2], му казах учтиво и с възможно най-голямо достойнство, като се опитах да изкарам дори аристократичен, британски акцент. Имаше стотици хора, които нощуваха в тази огромна къща. Защо да нямам уговорка с някой от тях? Дори да съм мокър до кости и да гледам жално, пак можех да имам среща с някой вътре.
„May I know his name, Sir?”[3], ме попита пажът. Явно не бях достатъчно убедителен след като искаше да узнае името на човека, с който съм се уговорил. Със сигурност надушваше лъжата в думите ми, ама нямах намерение да му се дам така лесно.
„Excuse me?!“[4], отговорих с въпрос и с леко раздразнение в гласа. Изрекох го така както би го направил човек, който прекарва свободното си време с роднини и приятели в лобитата на луксозните хотели и който не беше свикнал да му се задават подобни въпроси. Моя работа си беше, с кого шах да се срещам и не им влизаше в пълномощията на пазачите на петзвезките да задават такива въпроси. Гостите в такива места често се отличаваха със специални претенции и притежаваха необуздано силно его. Дузина от тях разполагаха с много пари и власт и държаха да не се нарушава дискретността, която служеше като предпазна ограда за личното им пространство. За това те бяха готови да платят далече по-високата цена, за да пренощуват на такива места.
„I am the head of the security and for me it is important to know the name of the guest”[5], настоя черният и застана с целия си ръст на прага така, че да не мога да влезна вътре.
„Брей шеф на охраната на целия хотел, за голям началник се изкара тоя“, си помислих и се сетих за една случка. Ставаше дума за един чичка от квартала ми Овча Купел, който беше избягал за Германия и се върна след 5 години с голям бял мерцедес и разказваше на ляво и на дясно, че вече държи голямо казино в Берлин. Майка ми настояваше при едно мое идване по Коледа в България да му занеса едно кило овче сирене и дори го беше уредила да бъде сякаш го пращаше брат му. Склоних и като се прибрах в Берлин, отидох направо в казиното, за да се запозная с тази влиятелна и заможна по думите на майка ми личност. Току виж ме е уредил и мен да стана крупие или нощен пазач. Оказа се, че той самият бачкаше като пазач на казиното. При черния паж историйката ми се струваше сходна, Ако тръгна да се заяждам, със сигурност щях да се напикая. За това избрах да действам от позицията на авторитета. Заради това отговорих на неговия въпрос, с кого имам уговорка доста тихо и при това с глас, който сякаш издаваше нещо много тайно. Нещо непозволено. Нещо, което другите не би трябвало да чуят.
„Mr. Goldmann“,
Бях забелязал, че в Германия, редица известни и влиятелни личности носеха фамилни имена завършващи на „mann“ : Dusmann, Rossmann, , Bertelsmann, Deichmann или Kleidermann. Защо пък моят човек да не се казва Goldmann? Преведено това означаваше златен мъж и вдъхваше респект. Погледнах пажа в очите и със задоволство установих, че стратегията ми дава резултати.
„Please, Sir!“, каза той, като отстъпи крачка настрана и с лек поклон ми даде да се разбера, че мога да влезна. Стори ми се дори, че на лицето му се появи фалшива любезна усмивка.
С бавна възможно най-уверена в себе си походка го подминах и закрачих през красивото фоайе. Виждаше се, защо този хотел се води като един от най-традиционните луксозни хотели в немската столица.
По стените висяха внушителни на размер картини, окачени в масивни позлатени рамки. Те ми напомняха на големите холандски художници от средновековието от рода на Рембранд .
Имаше много ниски, кръгли стъклени маси, около които на големи меки кресла и канапета седяха хора и си приказваха. Елегантни джентълмени отпиваха от отлежали коняци, докато привлекателните им придружителки се наслаждаваха на скъпо френско шампанско, което се изстудяваше в големи бутилки на масата пред тях. На един роял седеше красива русокоса дама в черна копринена рокля и изпълняваше композиции на руски класици.
Аз крачех уверено и самодоволно в посоката на тоалетните, а от вътре вече простатата не ми даваше мира. Знаех, че тоалетните се намират в подземния етаж. Когато се скрих от погледа на хората, се захвърчах по стълбите надолу, колкото ми държаха краката. Успях да достигна тоалетната точно, когато вече си мислех, че няма да смогна. Както в този виц, когато човек отива в аптеката да си поръча нещо разхлабително и не обръща внимание на напътствията на аптекаря да ги вземе, когато е близко до тоалетна. След като набързо глътнал хапчето, първо се затичал и после махнал с ръка и продължил да върви бавно. При мен, слава богу, не се стигна до там. С голяма наслада и облекчение свърших малката работа в компанията на огромни огледала, които отразяваха многократно успеха от реализацията на моя блестящ план на белите мраморните стени.
За всяко нещо в живота трябва човек да полага усилия, си мислех, докато се загащвах.
След това си измих спокойно ръцете със сапун, ухаещ на диви череши, използвах три от малките текстилни кърпички, които бяха навити на ролца и наредени в една кошница, за да се избърша. Сложих си от крема с ухание на маслиново масло, загладих перчема и излязах. Кратките удоволствия в живота не бяха за подценяване, особено, когато ставаше дума за природните нужди, си помислих докато се качвах нагоре по стълбите. Когато стигнах до фоайето, ми стана ясно, че пажът скоро щеше да разбере, че съм го избудалкал и че не съм се срещал с никого. Във въображението си видях погледа му изпълнен с укор и презрение. Поглед, който щеше да каже без думи, че повече кракът ми нямаше да може да стъпи тука. Сигурно дори щеше да го изрече. Разгледах гостите на хотела. Имаше представители и на двата пола. Някои от тях бяха по-млади, други по-стари от мен. Някои изглеждаха привлекателни, други ми се сториха грозни. Разликата между мен и тях бяха само някакво количество банкноти, които те скатаваха в някоя банка и които им позволяваха да пренощуват на такива места. Внезапно усетих, как се вживявах в ролята си на жертва, която сам си бях избрал и как можех спокойно да си избера някоя друга по-забавна роля на този свят. Можех да съм всеки и същевременно можех да съм никой. Тука нито някой ме знаеше, нито някой ме познаваше, камо ли някой да го беше грижа за мен. Можех да съм приказно богат, а можех и да съм отчайващо беден. Можех да съм племенника на собственика на хотела, а можех и да съм любовник на една от чистачките на стаите му. Можех да съм и двете. Или нещо много повече или нещо много
по-малко. Наистина можех да съм всичко и нищо. Аз действително бях всичко и нищо. Животът си беше игра и в главата ми се прокрадна една интересна идея.
Приближих се отзад към самозвания шеф на охраната така, че да не ме забележи и положих внимателно, ама със силен натиск дланта си на дясното му рамо. Той се обърна и видях, че близкото ми присъствие го стресна и накара да отстъпи крачка назад. В очите му се четеше объркване. Челото му се набръчка. Лек тик се появи над дясната му устна. Опъна се като пружина.
„Sir!“, изрекох със строг заповеднически тон вперил поглед в очите му без да мигам.
„Mr. Goldmann wants to talk to you immediately!”[6]
Натъртих на думата immediately, за да му дам да се разбере, че господин Голдман не е свикнал да чака и че ще го направи на пух и прах съвсем скоро. Думите ми подействаха. Дишането му се учести. Веждите му се надигнаха до средата на челото му. Той мигаше на парцали и ме гледаше недоумяващо. Предполагаше, че се бях оплакал от отношението му и недискретността, която беше показал и че трябва да си понесе последствията. Сега аз бях в позицията на силния. Позиция, която ми даваше право да говоря в императивен тон. Смръщих вежди, погледнах го още по- строго и със съвсем леко повишен глас, който не търпи никакви възражения, наредих:
„Please follow me!”[7]
Шефът на охраната се подчини като войник и кимна. С право се притесни човека. ВИП гостите на такъв тип хотели можеха за такива прояви на неуважение и недискретност да му направят живота черен. Вървях наперено крачка пред него, като го наблюдавах с крайчеца на окото ми. Той ме следваше както послушно куче следва господаря си. Беше свел виновно глава, а цялото му опънато като струна тяло, излъчваше напрежение. Със сигурност се чудеше, какво извинение да измисли и как да се оправдае, за да се размине с оплаквания пред шефа му. След като повървяхме 5-6 метра заедно, се спрях, обърнах се към него и с усмивка го потупах по рамото казвайки:
„It was just a joke!” [8]
Видях как се беше втрещил в мене и не знаеше, как да реагира.
„Take it easy! Just a joke”[9], повторих меко.
Първо закима бързо няколко пъти. После се засмя нервно. Сякаш му трябваше време да преработи случилото се. Чух го да въздъхва с облекчение. Сякаш 200 килограма се свлякоха от плещите му.
Усмихнах му се още веднъж преди да се тръгна.
[1]Извинете господине! Гост ли сте на хотела?
[2]Не господине, но имам уговорка с гост.
[3]Мога ли да науча името му?
[4]Моля?
[5]Аз съм шеф на охраната и за мен е важно да науча името на госта.
[6]Господин Годлман иска да говори незабавно с Вас.
[7]Моля последвайте ме!
[8]Това беше шега!
[9]Споко! Беше само шега.
Be the first to comment