Георги Гаврилов: България трябва да се гордее с поетите си

Когато забравим любовта, започват войните, казва младият творец

Георги Гаврилов е роден на 15 юни 1991 година в София. Учил е английски, френски и унгарски. През 2014 година успешно защитава бакалавърската си теза по „Физика“ в Софийския университет. От 2012 работи в Института по ядрени изследвания и ядрена енергетика. Многократно е награждаван за поезия. Един от основателите на Пространство за литература и култура “Хралупата” (София, ул. Стефан Караджа 22).

Интервюто взе: Вероника Кръстева, Клуб по журналистика към 125 СУ „Боян Пенев“

Г-н Гаврилов, хората Ви свързват с „Хралупата“ – известно място сред любителите на поезията. От колко време пишете стихове?

Започнах да пиша в гимназията. Естествено много лошо, имитативно и наивно, без особена идея какво искам да кажа, освен че душата ми кърви пубертетски.

Какво Ви накара да започнете да пишете?

Ремарк и „Черният обелиск“ – това е книгата, която най-много ми повлия в онези години, беше нещо съвсем различно. Прозата много често ме вдъхновява да пиша поезия. Другото, което в онези младежки години ме провокира да започна да пиша, бяха софийските зимни мъгли, в които светлините се разстилат много романтично.

Поезията промени ли мирогледа Ви?

Поезията е медиатор на идеите за промяна. Ако тя няма променяща функция, значи не си върши работата. Така и поезията, която чета, променя мен. Както и литературата изобщо. Изкуството има спасителна мисия.

„Хралупата“ направи много литературни премиери. Какво смятате за съвременната българска литература? Чува ли се словото?

Съвременната българска литература – в частност поезията – е силна, както традиционно е била и през предишните десетилетия. България не знае, но трябва да се гордее с поетите си, които са на световно ниво. Включително младите, настоящите, съвременните. Те не отстъпват по нищо на чуждестранните. Това не се знае, защото ние четем малко от тях и навън четат много малко от нас. Няма го моста. Капсулите са навсякъде.

Колко “струва” да си поет в 21 в.?

Всичко и нищо. Цената може да е различна. Чисто финансово поезията е и винаги е била най-достъпното за практикуване изкуство. Нямаш нужда от бои, платна, масла, разредители, инструменти, озвучаване. Трябва ти лист и химикал или техни аналози. Сега и телефон върши работа. „Другата“ цена е нещо отделно. Но човек не я плаща, за да стане поет, човек става поет, защото я е платил. Така че салдото по този въпрос по-скоро няма смисъл да се коментира. Поезията няма цена, поезията има мисия. По същия начин можем да попитаме колко струва Христос, а той е бил поет.

Кои са според вас са добрите млади поети?

Не искам да изреждам имена, защото ще пропусна или няма да съм чувал някое име. Ще кажа, че ги има, а вие и читателите ще намерят своите отговори на въпроса. Четете съвременна поезия, отново имаме силно поколение.

Какво е посланието на Вашата поезия?

Не мисля, че посланието ми е едно. Всяко стихотворение си има собствено послание, но ако трябва да ги обединим под някаква обща формулировка, обвивката би звучала може би така: има още, което не се е случило и което не си видял, не се предавай, не си сам в мрака, но мракът е сам.

Какво бихте казали на нашите читатели в момента?

Бъдете човечни, ползвайте сърцата си – за всичко. Не ги пазете за утре, за след година, за пенсия. Обичайте сега, покажете любовта си сега – към хората, към езика, към изкуството, към живота. Банални неща, които забравяме, а когато ги забравим, започват войните.

“Празен кадър” – от стихосбирката “Остава”

изгубен в празен кадър влизам

престорено се усмихвам

грозни цветове в красиви рамки

празни светове в очите жадни

престорено смисъл виждам

представих си че не завиждам

бледи снимки на красиви форми

вредни мисли в душите ни болни

къде се намирам?

заспивам или лудостта откривам?

къде ли отивам?

в празните дни себе си откривам