Върнах се в България и този път няма да си тръгна

Вероника Кръстева

Преди близо година реших да направя голяма крачка в живота си. Заминах да уча психология в Нидерландия. Вълнувах се, нямах търпение да започна новия си живот в една по- либерална и по- уредена страна, която няма сериозни политически проблеми. Така си мислех тогава. Вече бях гласувала 3 пъти, а бях само на 19 години. Отчаянието, че няма да се оправим никога, ме съсипваше, а и нямах душевна сила да мисля за останалите хора около мен.  Исках сама да се изкачвам по академичната и професионална стълбица в чужбина, защото бях убедена, че това е невъзможно в собствената ми родина, изпаднала в безтегловност.

Всички ме подкрепяха. Баба ми беше доволна, че съм поредното дете в рода, което скоро ще пробва от “райския плод” на Запада, родителите ми се гордееха, а учителите ми бяха сигурни в бъдещия ми успех зад граница. Разбира се, аз като човек, който често страда от завишеното си его, се надъхвах още повече.

В Нидерландия ме посрещна чист, подреден, голям кампус. Режимът бе лекции всеки ден и изпити през няколко седмици. Казвах си, че това е истината. Събуждах се в 6:30 сутринта, отивах на лекции, след това учех в библиотеката, прибирах се, слагах в микровълновата поредния бургер, който само трябва да се затопли, и сядах пак да уча до 3:30. Струваше ми се нормално. Разбира се, в почивките изпивах дневно поне 7 кафета и изпадах в поне 2 ментални дупки. Но всичко си заслужаваше. Заради дипломата.

В средата на ноември месец, след като менталните дупки станаха между 3 и 5 на ден, започнах да се замислям. Отворих отново българските новинарски сайтове и установих, че ми липсва София, миризмата ѝ, красотата ѝ, хората ѝ. Разбрах, че искам да съм в моя град. Отчаянието от политическата ситуация някак си се стопи и вместо него се появи желанието да пиша, да протестирам, да споря. Исках промяна.

Декември месец беше важен затова моето решение да се превърне в действие. Прибрах се за Коледа, след изпитна сесия, която ме беше изсмукала както психически, така и физически. Вълшебно време. Установих, че съм възрастен човек, но съм и дете в същото време. Прекарах време с всички ценни хора за мен. Дори загубих някои. А осми януари беше кошмарен ден,  защото трябваше да се прибера в Нидерландия. Не исках, беше ми мъчно и през целия път не спрях да плача като малко дете, което не иска да пусне майка си, за да влезе в детската градина. В случая градината беше на 2000 км от София.

На девети януари си казах, че ще се прибера. Взех решението за една вечер. Спонтанно, но правилно. Отне ми около месец да върна в София отново и да започна стария си живот отначало. Записах се в нов университет, намерих си страхотни приятели и спрях да плача.

Вчера пак гласувах.  Резултатите са дежавю, но независимо от тях няма да си тръгна. Не и този път. Ще остана тук, ще правя нещо смислено, ще се боря, ще протестирам срещу тези, които не искат ние да сме тук. Защото не искам да ме боли сърцето някъде другаде.