Ветерани на културата: Духът не остарява

sdr

Мартин Ненчов, член на Клуба по журналистика в 125 СУ “Боян Пенев”

Старческият дом за ветерани на културата, който се намира в ж.к. „Захарна фабрика“, е построен през 1956 г., но отваря врати за дейци на култура през 1990 г. по идея на оперната певица Нели Кирова. Обитателите му там са артисти, художници, писатели. Последните години от живота си там изживяват известни български творци. Персоналът в дома казва, че като цяло хората на духа и културата не са по-различни от другите възрастни хора,  разликата е, че всеки от тях има своя творческа история, белязала и културната история на България. Историите на днешните обитатели трябва да бъдат чути, защото  винаги има какво да научим от тях.

Панайот Ставрев – Пунко: Любим учител ми беше Тошко Козарев

Панайот Ставрев, който е познат на сцената и сред приятелите му като Пунко, е цирков артист. През живота си, няколко пъти сменя ролите си в цирка – акробат, клоун и други. Но винаги е любимец на публиката.

“Работех на сцената 43 години. От малък съм артист. Аз и брат ми постъпихме в цирка през 1956 година, а като поостаряхме, станахме клоуни, тъй като вече нямаше как да сме акробати, защото загубихме форма“ каза пред Komentator.bg. Ставрев.

„Всичко започна с това, че отидохме на предстваление на Тошко Козаров, срещнахме с него и му казахме, че искаме да станем циркови артисти. Той ни  хареса и ни заведе в София. През цирка обиколих много страни в  Европа, Азия, Африка, Америка. Последното ми представление беше в Турция през 1992 г. или през 1993 г., и оттам вече край. Но въпреки всички страни които съм посетил, най-любимия ми спомен е от  моите учители, лека им пръст”, добави Пунко.

На въпроса какво най-много му хареса от цялата му кариера, Пунко каза: “Още докато се учих! Въпреки всички участия по целия свят, любимите ми спомени са с моите упители: Тошко Козаров и баща му Васил Козаров.

Режисьорът Димитър Караджов: Важно е се да оценява труда

Димитър Караджов е български кинорежисьор, като през годините е снимал редица филми, сред които “Очевидните чудеса”, “Диана”, “Царят на доларите” .

“Моята професия започна по малко труден път. Аз съм завършил ВИТИЗ (сега НАТФИЗ) със специалност актьорско майсторство. Изпратиха ме в Плевенския театър, може би от съображение, че аз съм от Плевен. Един ден при мен пристигна Кирил Младенов, който е завършил театрална режисура, но работеше и в телевизията. Заговорихме се с него и от дума на дума той ми предложи да отида в телевизията и се съгласих. Два-три месеца му бях асистент-режисьор. Един ден, когато трябваше да се снима документален филм, той ми каза: “Димитър Караджов, ти си режисьор. Ето ти сценария, ето ти сценаристките, осмисли какво трябва да направиш“. Така започнаха нещата.

Не знам по чиста случайност, или защото се справих, но започнаха да оценяват труда ми. Един ден изпълнителния директор ме извика и ме назначи за режисьор. Така започна кариерата ми”, спомни си Караджов.

Любен Лачански: Възрастта няма нищо общо с поезията

Любен Лачански е поет и журналист. Има 15 издадени книги със стихове и художествена проза. Част от произведенията му са превеждани на други езици и продавани в чужбина.

“От малък живях с една леля. Родителите ми бяха далеч, заради политическите трусове по онова време. Като бях ученик, спечелих стипендия за единственото в света и до ден днешен училище за писатели и поети  “Максим Горки” в Москва. Бях близък приятел със сина на Тодор Живков, но  малко преди да замина за Москва, той  направи някаква беля и  баща му нареди: “Две години казарма за теб и приятелите ти!” Това беше един от най-омразните ми моменти в живота. В полка, където служех, имаше доносници, които средяха хората с турски имена.

Лачански си спомня, че първата му публикация е в списанието за средношколска поезия и проза „Родна реч“. „Тази емоция беше по-силна от любовта“, каза Лачански. И добави, че възрастта няма нищо общо с поезията.

Be the first to comment

Leave a Reply

Your email address will not be published.