Антологията „Предзимие“ на Спаска Гацева и нейните живи думи  

Антологията „Предзимие“ * събира най-доброто от поезията на Спаска Гацева – познато и обичано име в литературния ни живот. Книгата е издадена от Библиотека „България“ и по думите на редакторката Ива Спиридонова е „съкровищница от живи думи, убежище от зимата на битието, песен за живота като есенно листо, обречено да полети и да се преражда във всяка следваща пролет като стих“.

За нея Соня Момчилова, писател и поет, пише:

„Спаска Гацева и нейната поезия една непосилна тема за пристрастения. Откакто открих Спаска и стиховете ѝ, не минава и ден без да ги чета, без да мисля и преосмислям образите, метафорите, синекдохите, метонимиите и…

Кой не е мечтал за такова леко и боговдъхновено перо? Кой не е молил музите за такова обсебване и екстаз?

Спаска е като дете в пясъчник със звезден прах. Вае смайващи и целебни картини, а понякога и разтерзаващи и пробождащи като нож, с който мазохистично разравяш в себе си до най-дълбокото.

Тя е и майката Хеката, която нежно ги прибира /думите/ в звездна кошница, за да ги люлее и да им пее, да им нарича на някакъв протоезик, докато втасат до вкусни и узрели, песенни, орфееви рими, на които се чудиш как се нанизват в изкусна шевица и остават извезани уж върху листа, а то в съзнанието, даже в сърцето.

Тя е най-изкусният и лекоплетящ, съвременен поет. Такава лекота и красота на стиха, мъдрост и жив сок от корените та до най-последното високо листо от дървото на живота притежава само обвеяният с развигора на небесния Парнас, където малцина дръзват да се отправят и единици са допуснати, за да ни разказват после.

Истинското признание предстои, оценката си, Спаска Гацева тепърва ще получи от новите хора, които ще носят сетивата за големия и талант! Пък докъдето стигнем.“

Предзимие

Пак се обърках в нечии чужди пътеки.

Подмами ме извор –зелен като пламък.

Мислех – земята под тях ще ми върне

в рокля невестинска.

Тежко жито прибраха жътварките морни,

отлетяха последните щъркели.

Не повярвах на тях,

а на дръзката песничка на врабчетата.

Взех торбичката с детските сънища

и потеглих нейде много назад –

дето младите ми нозе се надтичваха с облаци.

При калинките росни, които

от моите длани отлитаха

нейде много далеч –

дето свършваха моите стъпки

и започваха чуждите.

Тревата

                                           „ Прекланям се пред теб, трева.

                                                Да ти се моля, позволи ми!“

                                                                             Йоханес Бехер

Нито една болка, нито една

не порасна достътъчно –

да запитам как се живее без нея.

Правех това, което исках.

Вървях, където ми се върви.

А сега накъде?

Ще полегна тихо в тревата,

тя е добра познавачка

на човешките страсти.

Ще си услужа навярно с Бехер

За утеха и комплимент:

че по-висока от нея няма.

Някъде трябва да има оазис

Няма безсмъртни

да станем преживе,

А мъртви

ще станем икони.

Чакат чакалите

нашата гибел.

Побеляват по пътя

приятелите

ни мили. 

Почерняват

по пътя

нашите светли души.

Ние вървим.

Някъде трябва да има

оазис.

Някъде пеят в пустинята

с цвят на омраза –

пеят деца – като славеи.

*“Предзимие. Избрано“.  (Издателство „Библиотека България“, 2023; поезия, цена: 20 лв., 216 стр., твърди корици; редактор: Ива Спиридонова; фотограф: Петър Влайчев, изданието е луксозно, красивото офермление е на Десислава Първанова).