Книгата „Предзимие“ * събира най-доброто от поезията на Спаска Гацева – познато и обичано име в литературния ни живот. Книгата е издадена от Библиотека „България“ и по думите на редакторката Ива Спиридонова е „съкровищница от живи думи, убежище от зимата на битието, песен за живота като есенно листо, обречено да полети и да се преражда във всяка следваща пролет като стих“.
За нея Соня Момчилова, писател и поет, пише:
„Спаска Гацева и нейната поезия една непосилна тема за пристрастения. Откакто открих Спаска и стиховете ѝ, не минава и ден без да ги чета, без да мисля и преосмислям образите, метафорите, синекдохите, метонимиите и…
Кой не е мечтал за такова леко и боговдъхновено перо? Кой не е молил музите за такова обсебване и екстаз?
Спаска е като дете в пясъчник със звезден прах. Вае смайващи и целебни картини, а понякога и разтерзаващи и пробождащи като нож, с който мазохистично разравяш в себе си до най-дълбокото.
Тя е и майката Хеката, която нежно ги прибира /думите/ в звездна кошница, за да ги люлее и да им пее, да им нарича на някакъв протоезик, докато втасат до вкусни и узрели, песенни, орфееви рими, на които се чудиш как се нанизват в изкусна шевица и остават извезани уж върху листа, а то в съзнанието, даже в сърцето.
Тя е най-изкусният и лекоплетящ, съвременен поет. Такава лекота и красота на стиха, мъдрост и жив сок от корените та до най-последното високо листо от дървото на живота притежава само обвеяният с развигора на небесния Парнас, където малцина дръзват да се отправят и единици са допуснати, за да ни разказват после.
Истинското признание предстои, оценката си, Спаска Гацева тепърва ще получи от новите хора, които ще носят сетивата за големия и талант! Пък докъдето стигнем.“
Предзимие
Пак се обърках в нечии чужди пътеки.
Подмами ме извор –зелен като пламък.
Мислех – земята под тях ще ми върне
в рокля невестинска.
Тежко жито прибраха жътварките морни,
отлетяха последните щъркели.
Не повярвах на тях,
а на дръзката песничка на врабчетата.
Взех торбичката с детските сънища
и потеглих нейде много назад –
дето младите ми нозе се надтичваха с облаци.
При калинките росни, които
от моите длани отлитаха
нейде много далеч –
дето свършваха моите стъпки
и започваха чуждите.
Тревата
„ Прекланям се пред теб, трева.
Да ти се моля, позволи ми!“
Йоханес Бехер
Нито една болка, нито една
не порасна достътъчно –
да запитам как се живее без нея.
Правех това, което исках.
Вървях, където ми се върви.
А сега накъде?
Ще полегна тихо в тревата,
тя е добра познавачка
на човешките страсти.
Ще си услужа навярно с Бехер
За утеха и комплимент:
че по-висока от нея няма.
Някъде трябва да има оазис
Няма безсмъртни
да станем преживе,
А мъртви
ще станем икони.
Чакат чакалите
нашата гибел.
Побеляват по пътя
приятелите
ни мили.
Почерняват
по пътя
нашите светли души.
Ние вървим.
Някъде трябва да има
оазис.
Някъде пеят в пустинята
с цвят на омраза –
пеят деца – като славеи.
*“Предзимие. Избрано“. (Издателство „Библиотека България“, 2023; поезия, цена: 20 лв., 216 стр., твърди корици; редактор: Ива Спиридонова; фотограф: Петър Влайчев, изданието е луксозно, красивото офермление е на Десислава Първанова).
Be the first to comment