Здравка Калайджиева: Конституцията не гарантира правото на справедлив съдебен процес

Автор: Иглика Горанова, сп. Икономист

-Г-жо Калайджиева, 25 години след приемането на основния закон на страната все още се говори, и то усилено, за реформи в съдебната система. Гарантирано ли е ефективното правосъдие в България?
-В действителност през всички тези 25 години се говори за необходимостта от съдебна реформа, но промените като че ли са частични и често безцелни, или поне недостатъчно обосновани. Достатъчно е да си припомним, че почти всички изменения на Конституцията от 1991 година досега са именно в частта й за съдебната система. Приети бяха и нови процесуални закони, въведе се триинстанционно съдебно производство, което по-късно беше ограничено, функциите по разследването преминаха от следствието към полицията и прочие. Бяха „усвоени” милиони български и европейски средства, отпуснати за различни проекти в областта на правосъдието, но ефектът като че ли не ни доближи до по-ефективно правосъдие. Не веднъж от най-високо ниво беше заявявано, че съдебната реформа е приключила, но очевидно и до днес граждани, законодатели, а и европейски наблюдатели не са особено удовлетворени от съществуващата конституционна и законодателна уредба и реалното състояние на правосъдието. През всичките тези 25 години целта на промените не беше оповестена, докато през 2014 г. Министерството на правосъдието не я обозначи като осигуряване на справедлив съдебен процес. Последвалите дискусии, последните конституционни промени и обявените намерения, обаче, показаха, че това понятие изглежда се тълкува различно от политици, магистрати и граждани.

-Защо?
-Бащите на Конституцията признават, че по своя замисъл и съдържание тя е конституция на прехода и компромиса. Може би по инерция от тоталитарно време, тя възлага на съдебната власт благородната функция едновременно да „защитава правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата” , вместо ясно да я натовари със задължението да действа като независим и безпристрастен арбитър в споровете между тях. Последвалите изменения в глава шеста на Конституцията като че ли по-скоро целяха осигуряването на политически контрол върху съдебната власт, отколкото гаранции за нейната независимост от останалите власти. Тази Конституция е приета преди ратификацията на Европейската конвенция за правата на човека през 1992 г. и присъединяването на България към Европейския съюз през 2007 г. и поради това не съобразява напълно техните ценности. Така, макар че през 1991 г. бащите на Конституцията обявиха „верността си към общочовешките ценности: свобода, мир, хуманизъм, равенство, справедливост и търпимост” и издигнаха „във върховен принцип правата на личността, нейното достойнство и сигурност”, нито те, нито народните представители, които по-късно изменяха конституционната уредба, намериха за необходимо да включат изрично личното право на всяко лице на справедлив съдебен процес в каталога от конституционни права и свободи.

-Бихте ли обяснили до какво води този пропуск?
-Вярно е, че Конституцията гарантира на гражданите право на защита, но за какво може да ни послужи то, ако нямаме право на справедлив съдебен процес пред независим и безпристрастен съд, в който да я осъществим? Правата, свободите и интересите на гражданите могат да се упражняват ефективно само ако е предвидена адекватна процедура за тяхната защита пред независим и безпристрастен съд. Тази празнота в Конституцията не е само теоретичен проблем. Тя означава от една страна липса на конституционно задължение на законодателя да предвиди съдебни процедури, в които гражданите да могат да осъществят ефективна защита на засегнатите си права. Да, разпоредбите на Конституцията имат непосредствено действие и държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица. Самият Конституционен съд потвърди през 1994 г., че защитата на конституционните права следва да се осъществява по реда на съществуващите процесуални закони. Въпреки това, обаче, съдебните решения постановени въз основа на конституционни разпоредби продължават да са твърде малко, а позоваването на разпоредби на Конституцията в съдебните зали често се посреща с насмешка.

-Констатирахте наскоро, че част от българските съдии предпочитат да не тълкуват текстове, свързани с основния закон, въпреки че могат да го правят, а направо се обръщат към Конституционния съд. Признак на инерция ли е тази практика?
-През последните години сме свидетели на пряк отказ на върховните съдилища да тълкуват законите в светлината на Конституцията. Вместо това те сезират Конституционния съд с искания за тълкуване на обхвата и съдържанието на законите с предвидените в Конституцията граждански права. Що се отнася до процедурния ред за тяхната защита, още през 2004 г. Върховният касационен съд (ВКС) прие, че предвидената в чл. 7 от Конституцията отговорност на държавата за незаконни действия не може да се осъществява по реда на приетия преди Конституцията и допълван и изменян многократно след нея Закон за отговорността на държавата, без да посочи какъв е приложимия процесуален ред. Всичко това прави невъзможна пряката защита на конституционните права пред общите съдилища, а същевременно гражданите нямат достъп до Конституционния съд, пред който да ги защитят. Въздържанието на редовите съдии да се произнасят по конституционни въпроси стигна до там, че беше внесено предложение за промяна в Конституцията, според която всеки съдия, изправен пред спор за съответствие на закона с Конституцията, да се обръща пряко към Конституционния съд, вместо да се чувства задължен да прилага непосредствено нейните разпоредби. Изглежда това самоограничение на компетентността на съдилищата и тяхната „свенливост” и „въздържание” са въпрос преди всичко на манталитет. Но се питам кой е „независимият и безпристрастен съд”, към който имаме право да се обърнем за пряка защита на предвидените в Конституцията права и свободи?

-Има ли противоречие между изискването на Европейската конвенция за правата на човека за осигуряване на личното право на гражданина на справедлив процес и българския закон и как се процедира, ако се установят такива разминавания?

-Индивидуалното, лично право на гражданина на справедлив съдебен процес не е предвидено в Конституцията ни, но е гарантирано от Европейската конвенция и от Хартата за основните прави и свободи на ЕС. Според практиката на съдилищата в Страсбург и Люксембург то има значително по-широк обхват от гарантираното от българската Конституция право на защита. Едно от последните питания на ВКС до Конституционния съд се отнасяше именно до въпрос, по който Съдът в Страсбург вече два пъти (по делата „Капиталбанк” и „Международна банка за търговия и развитие”) намира нарушение на изискваното от Конвенцията право на достъп до съд за защита на правото на собственост в производство по несъстоятелност на банка, което е част от правото на справедлив процес. Двете споменати решения установяват противоречие между българския закон и Европейската конвенция за правата на човека. Макар в третия аналогичен случай засегнатите лица да се позовават на тези изводи, за да бъдат допуснати до съд, пред който да защитават пряко интересите си, вместо да обсъди дали изводите по вече постановените решения са приложими към случая, ВКС предпочете да се обърне към Конституционния съд. Тези решения на Съда в Страсбург са обсъдени и в особените мнения на трима конституционни съдии, но истината е, че въпреки тях и доколкото в нашата Конституция не е предвидено право на достъп до справедлив процес, той няма как логично да намери противоречие между съществуващия български закон и съществуващата празнота в Конституцията, за която говорим. С определението си за допускане Конституционният съд отклони искането на ВКС „за установяване на несъответствието на разпоредбите на Закона за банките с чл. б (правото на справедлив съдебен процес) от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи”.
Подобен пример е наскоро отправеното искане на петчленен състав на Върховния административен съд, за обявяване на разпоредбата на чл. 100, ал. 2 от Закона за държавния служител за противоконституционна поради  противоречие с някои текстове на Конституцията и с принципите на пропорционалност и правна сигурност. С решението си Конституционният съд прие, че „фактът, че (временното) отстраняването (на държавния служител от длъжност не подлежи на съдържателен съдебен контрол прави невъзможно да се реализира правото на защита на държавния служител. Затова оспорваната разпоредба е несъвместима с чл. 56 от Конституцията и противоречи на принципа на правовата държава по чл. 4, ал. 1 от Конституцията.
Президентът на Република България отправи искане (конституционно дело № 8/2015 г.) за  установяването на противоконституционност, както и за произнасяне по съответствието на разпоредбите на чл. 40, ал. 1, т. 5 от Закона за защита на класифицираната информация (ЗЗКИ) и (няколко норми от други закони) с международни договори, по които Република България е страна. С Решение №7 от 21 юни 2016 г. Конституционният съд намери, че съществуващата правна уредба противоречи и на принципа за правовата държава, установен в Преамбюла и чл. 4, ал. 1 от Конституцията….и че е безпредметно обсъждането на оспорената от вносителя норма за съответствието ѝ с международните актове, по които Република България е страна.
Според практиката на Съда в Страсбург подобни ограничения не могат да бъдат автоматични и следва да бъдат подлагани на периодичен съдебен контрол, т.е. засегнатият следва да има право на достъп до съд с адекватен обхват на съдебния контрол като гаранция за ефективното упражняване на засегнатото право (например на личен живот, или на лична свобода и пр.).
Всяко от тези решения на Конституционния съд се отнася по същество до наличието, или липсата на предвиденото от чл. 6 от Конвенцията, но не и от нашата Конституция индивидуално право на достъп до справедлив съдебен процес, в който засегнатото лице да осъществи своята защита и да потърси преценка за първоначалната и продължаваща необходимост от наложеното ограничение на права, както и неговата пропорционалност. Според практиката на Съда в Страсбург това индивидуално право включва задължението на властите да осигурят както достъп на засегнатите до съд, така и изискване за функциониране на съдилищата при съответен обхват на съдебния контрол и при спазване на принципите за справедливост и правна сигурност, на които абстрактно се позовават искателите и Конституционният съд.    

Ако Конституцията предвиждаше аналогично индивидуално право на достъп до съд и справедлив процес, той би имал възможността да тълкува съдържанието на Конституцията и така да хармонизира българския закон и практика с изискванията на Европейската конвенция и с практиката на международните съдилища, чиято юрисдикция България е приела. Тъкмо в това хармонизиране и във възприемането на европейските ценности и норми в българския закон и практика е смисълът на присъединяването на България към договорите, които определят рамката на общото европейско и световно правно пространство.

Не на последно място, въвеждането на правото на справедлив процес на конституционно ниво би помогнало и за изясняването на целите на дългогодишната ни съдебна реформа съобразно стандартите на европейското правно пространство. Така ще има възможност да се конкретизират и уеднаквят критериите за преценка на напредъка на реформата в интерес на гражданите, както и по-бързо да се преодолеят наблюдаваните до сега различия в представите на реформатори и реформирани.

-Какво трябва да се промени, за да бъде осигурен този достъп до справедлив съдебен процес?
-Приемането на конституционна разпоредба, която прогласява това право е необходима, но не достатъчно стъпка. Трябва да се осмислят обхвата и целите на правото на справедлив съдебен процес, както и да се промени практиката на българските съдилища в съответствие с тълкуването на това право от Европейския съд по правата на човека в Страсбург, както и от Съда на ЕС в Люксембург (които имат обилна практика в това отношение). Както Съветът на Европа, така и Европейският съюз изискват от своите членове създаването на ефективни средства за защита на правата и интересите на хората срещу евентуални произволни посегателства. Адекватното разглеждане на оплаквания от националните съдилища е и най-често срещаното и най-ефективно от тях.
Липсата на такава възможност, обаче, не отменя прокламираните с международни договори права и доколкото законите и докато практиката на националните съдилища не се преосмисля, засегнатите граждани за съжаление разчитат единствено на съдилищата в Страсбург и Люксембург за защитата на правата си.

Казахте, че българските съдии в повечето случаи не се съобразяват с европейските норми по отношение на правата на човека. Как може да се обърне моделът така, че третата власт да се съобразява с европейското законодателство?

В продължение на години правителството на България поддържаше пред съда в Страсбург, че (както впрочем е записано и в Конституцията), Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи е пряко приложима част от законодателството на България и че всеки гражданин може и следва да защити правата си преди всичко пред националните съдилища. За съжаление, в много от постановените решения става ясно, че българският закон не всякога съдържа идентични гаранции срещу посегателства. Въпреки „прякото действие” на Конвенцията, законодателят постепенно въвежда части от нея в Закона за отговорността на държавата (ЗОДОВ) и това оставя впечатление, че останалите части всъщност нямат пряко действие – доколкото не са записани в този закон. Пример в това отношение е наскоро установената в ЗОДОВ и ЗСВ възможност за обезщетение на пострадалите от нарушение на правото на разумен срок на съдебното производство. Преди това изменение на българския закон бяха постановени стотици осъдителни решения срещу България. Същевременно, други гарантирани от Конституцията и Конвенцията права – например правото на презумция за невиновност, остава извън „изброените” в ЗОДОВ и не са известни решения на български съдилища, в които да е обсъдено по какъвто и да е процесуален ред оплакване за евентуалното засягане на това право. Съдилищата понякога оставят без разглеждане оплаквания за засегнати права предвидени в Конвенцията, не всякога полагат необходимите усилия да хармонизират практиката си с тази на Страсбург и Люксембург и дори приемат тълкувателни решения, с които допълнително ограничават обхвата, или дори изключват иначе прокламирания от Конституцията съдебен контрол върху действията на властите. Срещат се, макар и рядко, съдебни решения, от които става ясно, че някои магистрати познават добре Конвенцията и се чувстват свободни да я прилагат пряко и да тълкуват българските закони според нейните изисквания и стандарти. Може би е време тази свобода да се превърне в изрично записано задължение на всички магистрати. В закона следва да се посочи ясно процедурата за повдигане на оплаквания и за пряка защита на гарантираните от международни актове права и свободи в България, както и последиците от неспазването на задължението на магистратите да се произнесат по тях съобразно международните стандарти.
Подобно е положението и при прилагането на правото на Европейския съюз. В това отношение българските съдилища изглежда предпочитат да отправят до Съда в Люксембург искания за разяснения, вместо сами пряко да прилагат изискванията на правото на съюза – както изрично изисква и българската Конституция.

България получи седем осъдителни присъди в Страсбург заради действия на Цветан Цветанов като вътрешен министър. В такива случаи не трябва ли лицето, станало причина за подобни осъдителни присъди, да носи солидарна материална отговорност с държавата?

Конвенцията ангажира отговорността на всички власти, но според българския закон за установените нарушения отговарят всички граждани. Няма пречки това да се промени в случаите, когато конкретният нарушител е идентифициран. Въпрос на политическа воля на законодателя.

Последните промени в Закона за съдебната власт гарантират ли промени по отношение на мястото на прокуратурата и нейната отчетност?

Не съм с впечатлението, че тези промени имат такава цел.

Надеждите, че европейските наблюдатели, които са тук, за да правят мониторинг на държавното обвинение, могат да спомогнат за реформиране на държавното обвинение с доклада, който се очаква да напишат. Оправдани ли са критиките?
-Досегашният опит на България показва, че сами по себе си докладите от който и да е мониторинг не са основания за каквито и да е надежди. Свидетели сме, че оценките в многобройните такива доклади не всякога са основани на ясни критерии, а отправените в тях критики не са системно осмислени и превръщани в съответни мерки от българските власти. Не са малко и политическите гласове срещу подобен мониторинг, но ми се струва, че само по себе си съществуването му не променя реалното положение. Обществото отдавна е запознато с мнението на няколко главни прокурори, че институцията на държавното обвинение е безотчетна и открита за злоупотреби. Известно е и че български и международни съдилища са постановили десетки осъдителни решения за обезщетения на претърпени от действията на прокуратурата вреди. В някои от тях са отразени и проблемите за неограничените възможности на прокуратурата за избирателно и/или неефективно функциониране, както и за липсата на възможност за търсене на каквато и да е отговорност от нейни представители. Въпросът е дали законодателят ще осмисли тези отдавана установени дефекти и какви са пречките за формиране на политическа воля за адекватна промяна.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

Current day month ye@r *