За Аксиния, която се разпростира не според чергата, а според мечтите си

Автор: Валентина Радинска

Как може да се характеризира поезията на Аксиния Михайлова? Сигурно има много начини тя да бъде определена. За мен обаче това е деликатна и проникновена поезия, поезия на уловените и нежно описани мигове, докато “гълъбът на душата е в чакалнята на света”… Тази поезия притежава понякога странна, дори мрачна метафоричност, някои стихотворения ми напомнят на старинни офорти, или на стихотворения в сепия, с приглушена светлина в тях. Защото тези стихове се четат с очите на душата, и на тях не им е нужна обикновената дневна светлина.

Също така мисля, че за Аксиния като поет е характерно взирането в невидимите частици от живота, които определят неговата видима част.

Аз обичам в този поет различното виждане на света, културните пластове, чиито наноси се провиждат – ту в панерите със смокини, ту в алеите със статуи, ту в космополитния дух, който вее от много строфи. И при всичко това Аксиния Михайлова си остава дълбоко-български поет, свързан с неизтребимото усещане за драматичност, съчетана с изконните традиции на нашата поезия. Именно за това тя умее да говори и за онова, което е “по-голямо от думите”.

Аксиния е истински професионалист в надграждането на енергията в стиховете си, в умението си да я натрупва и усилва, за да избухне тя в края на стихотворението в една изключително впечатляваща поанта, или да преобърне цялото стихотворение. Или пък – да му придаде неочаквана сила в последната строфа. Аз много уважавам това умение у поетите, защото то е специално умение, изисква по-особена нагласа, усилие и опитност. Защото поезията е концентрация на енергия, на особен вид енергия – това е определена вибрационна честота, която е позната само на истинските поети. И която на физическо ниво често е просто едно свиване, едно трептене под лъжичката, което за поета е до болка разпознаваемо, и което е ясен сигнал, че стихотворението се получава, че частица от невидимия свят се е материализирала върху белия лист. Вярвам, че всички усещате тази ударна енергия в привидно тихите стихотворения на Аксиния Михайлова. Като например в това : “Лежи като недовършен разговор…”

Бих казала, че има и определена кинематографичност в поезията ѝ, една сюжетност, която обичайно е толкова ярко описана, че се запечатва в съзнанието. Като например ето това:

“..един мъжки вятър се втурва към мен,

издува роклята ми и ме отнася

върху високите тераси на август,

откъдето мога да гледам сянката ти,

която ме приближава от всички страни…”

Мисля, че като повечето от нас, чрез своите стихове Аксиния се учи да обича себе си, залутана някъде из “самотите на неделните следобеди”, когато “ветровете се бавят”…

Един плътен, гъвкав и богат на метафори, на послания и на смисъл свят, който те завладява напълно, щом се докоснеш до него. Една безспорно силна, дълбока и красива поезия – такава е за мен поезията на Аксиния Михайлова.

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

Current day month ye@r *