В ОКОВИТЕ НА СВОЯТА СВОБОДА

Автор: Анжела Димчева

Защо една книга трябва да има начало и край? Оказва се, че това не е задължително. Открил го е още Хорхе Луис Борхес: в разказа „Пясъчна книга” неговият герой разлиства една Книга на книгите, която е като пясъка – без начало и без край, с неизброими страници, които при всяко отваряне са различни, а номерацията им се променя. Такова чувство ме обзе, когато препрочитах книгата „Светла повест” на Спаска Гацева. Това не е класически изградена стихосбирка, не е фабулно четиво, за да е повест, не е и драмата на житейския епилог. В архитектурата на поетическото ъглите тук са въздишки, кулите достигат сенките на сърцето, а всяка метафора визуалира отговор от паралелен космос. Няма главни букви, няма препинателни знаци – постмодерният „стихопад” на Спаска Гацева извира внезапно и обзема съзнанието на четящия.

Вместо отначало, отварям на 40-та страница:

сезоните на времето
са ми човеците
с които оцелявахме
един до друг

После прелиствам и и ме подема онази прачовешка емоция, която само сетивата на истинския поет могат да уловят и да изобразят в пренаситеното ни с визуални ефекти време:

музика

слепецът свиреше
очите му сияеха
и от кавала капеха сълзи

Като калейдоскоп от спомени на бъдещето е изградена тази книга. Когато я затвориш, внезапно в съзнанието ти изгрява песента на Куин „Прекалено много любов ще те убие” (Too Much Love Will Kill You). Толкова интезивно словесно-музикално съдържание прелива от четиристишията, 100 на брой, но всъщност хиляди послания са закодирани в тях – есенцията на една свръхмисловна и непокорна душа, каквато много малко поети притежават. Паметта няма стойност, ако не разказва с камбанния си звън за любов и страдание, за съмнения и вяра, за нюансите на черното и невидимото бяло. Дати и събития, градове и имена изчезват в бездната на забравата, но ароматът на влюбването, мелодията на възхода и тътенът на падението – всичко това е непреходната емоционална памет, която е сложила своя отпечатък в тази книга. Може би затова авторката е решила да я нарече повест.
Краткостта на камбанния поетичен език се възприема като оригинален афоризъм, но само при наличието на високите трептения, свърхзвуковата честота на истината и саморазголването, което творецът може да си позволи. Често поетите у нас удавят важното си послание в многословие и така убиват възможността да изградят собствена митологична формула. Онази запомняща се метафора с кристално звучене, която ще извиква винаги лика на Поета пред останалите стихоплетци.
Много е важно поетът да се откаже от обясненията. Спаска Гацева е преодоляла това изкушение, нейното причастие е естетическо. А химическата спойка между обикновените думи е именно голямата любов. Тя извира през пластовете самота, през виденията на смъртта, през ослепяващата старост, през окапалите в небитието приятелства, през тежеста на камъка-гняв и завалялото като благослов опрощение:

ще ме приюти
мравунякът такава

под миглите светулки
в ръката камък

Как успява поетесата да извлече тази есенциалност? Умелото обръщане на значението чрез оксиморонна игра е любим неин похват, понятията сменят своите места, ирационалното е водещо:

някой път
няма да се събудя

и ще настане
такъв живот

Само с няколко щриха Спаска Гацева събира цялата философска семантика, която модерните философи на 20. век разстилаха в стотици страници. С лекота формулира жизненоважни стълбове за оцеляването на психическото равновесие на днешния българин, което май ще се окаже най-големият му проблем:

песента
е Родина

аз там
живея

Тя е едновременно отшелник, ехо, звънар на буквите, убежище на дума, зелен сън, тайна, но и църква от цветя…
Четете „Светла повест” като книга за стила, който не е привнесен от прочетено, чуто, копирано. Това е нововъзникналото усещане за собствен, личностен език, когато си казал толкова много с предишните си книги, че сега извеждаш само светлината от сблъсъка на милионите думи, врящи в съзнанието. Казал го е още пред 6 десетилетия Ролан Барт: „Стилът е „лична работа” на писателя, негово великолепие и негов затвор, той е неговата самота.”
А в самотата на битието думите играят главна роля. Тяхната вселенска простота ни завещава Спаска Гацева – не накрая на книгата си, а точно по средата:

думите дето трябват
за голямото писане
малки са като хляба
водата солта и истината

Краят няма да дойде – не го очаквайте, както „пясъчната книга” никога не свършва…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Current day month ye@r *