Симеон Николов: Турция тръгна по пътя на ислямската диктатурата

Още през миналата година 5,6% от турците, което се равнява на 4,5 милиона граждани, не смятаха „Ислямска държава” за терористична, казва директорът на Центъра за стратегически изследвания в сигурността и международните отношения
Автор: Иглика Горанова, сп. Икономист

Г-н Николов, какъв е Вашият прочит на опита за преврат и последващите действия от страна на Ердоган? Кого точно обслужи тази неуспешна акция на част от армията и кой я инициира – ислямският проповедник Гюлен или самият Ердоган?

Началото на истинския преврат не бе на 15 юли в 22.30 ч, с дилетантския опит на малка част от средния офицерски ешелон, а 12 часа по–късно на следващия ден, когато започнаха масовите арести по предварително изготвени списъци не само в армията, а много повече в съдебната система, училища и университети, министерства, полиция и дори в разузнавателните служби. Именно те са предвестник за една мащабна промяна в държавата, а истинският двигател и ръководител на контрапреврата е Ердоган. Първите резултати показват, че той е и истинският печеливш. В Бундестага в Берлин партиен лидер сподели, че „ставаме свидетели на държавен преврат отгоре, който напомня на подпалването на Райхстага”. Всъщност в ставащото в Турция се забелязват паралели с един преврат в Испания от 23.02.1981 г, когато опитът не успя, но година по–късно страната бе приета в НАТО и до ден днешен не бе посегнато на наследството на монарха и бяха отложени реформите. След 25 години набеденият ръководител на преврата призна, че конците е дърпал монархът и целият „театър” е бил „в негов интерес”. В сегашния случай най–вероятно турските служби, които очакваха подобни действия от страна на военните, са ги разкрили своевременно, дори са направлявали следващите такива, защото успяха да вбият клин между висшите военни и откажат някои от тях в последния момент.
Много вероятно е в самия зародиш на преврата да се е разчитало на външна подкрепа. А Ердоган отдавна бе станал неудобен за някои от партньорите си. През 1980 година военният преврат в Турция беше успешен, защото имаше предварителна договорка с НАТО и участниците бяха подкрепени морално и материално. Фетхуллах Гюлен, който от 15 години е в САЩ, не е замесен пряко, но негови привърженици имаше сред метежниците. Използването на военновъздушната база Инджирлик и фактът, че преобладаваха офицерите от ВВС, които обикновено са повече проамерикански ориентирани, не е доказателство за намеса на официален Вашингтон. При една многоръка външна политика на САЩ едни тласнаха през 2008 г. Саакашвили към авантюра, други се погрижаха за доставяне на оръжие в Украйна, въпреки отказа на Обама, трети търсят днес сблъсък с Русия, влизане със сухопътни войски в Сирия, затваряне на проливите и т.н. В случая нямаме „турски Саакашвили”, но досега от два източника се потвърждава информацията, че американско военно лоби в турската армия е имало планове как да се спре преминаването на руски кораби през Босфора. Потвърди се информацията и за привличане на най–големите сирийски групировки „Сирийска свободна армия”, Ахрар ал Шам“ и „Джейш Ал–Ислам”, считани за терористични, в подкрепа на контрапреврата на Ердоган. А точно в деня на преврата Джон Кери в Москва е променил позицията си и предложил на Русия съвместна борба точно срещу тези организации и фронта „Ал Нусра”. Води се една война, в която сложните стратегии, истински участници и цели на този етап остават неясни.

Наблюдаваме  погазване на права в Турция, беше обявено, че временно се спира изпълнението на европейската конвенция за правата на човека. Защо е толкова незабележимо тиха реакцията на големите европейски страни?

Извънредното положение, което въведе Ердоган, му развързва ръцете за да наложи диктаторските си намерения и пълно овладяване на властта. Разграждането на демокрацията и пълзящата диктатура и преди преврата не срещаше съпротива от ЕС и НАТО, дори хилядите жертви в Източна Турция и изравняване със земята на десетки кюрдски селища, не станаха повод за това. Днес реакциите на върховния представител на ЕС по външна политика и сигурност г–жа Могерини са по–остри по отношение на човешките права, но напълно отсъстват в позициите на генералния секретар на НАТО Столтенберг. ЕС и НАТО нямат и механизми за предотвратяването на всичко това. Позицията за демократично избран президент логично надделя, но ако превратът беше успешен, щяхме да се надяваме на „приемственост”, както избърза да каже Дж. Кери в Москва.
Западът е принуден да държи сметка първо за стратегическото положение на Турция и ролята й на логистичен мост към Близкия Изток и точно тук държавният секретар Дж. Кери изтъкна предпоставката за членство в НАТО– респект пред демократичните принципи. Втори фактор са търговските отношения, въпреки спада на износа на ЕС за Турция. Миналата година чуждите инвестиции все пак достигнаха 13,4 млрд евро. На трето място затрудненото положение на Европа се обяснява с необходимостта Турция да контролира бежанския поток.
Предупрежденията от страна на ЕС, че събитията в Турция ще затруднят пътя й към членство в ЕС са без сериозно съдържание, защото никой не вярва, че Анкара действително се стреми към такова.

Прави впечатление, че европейските лидери подкрепиха смазването на преврата с аргумента, че е защитена демокрацията и не се изказаха остро срещу последващите действията на Ердоган-масови увелнения, арести, заплахи за връщане на смъртното наказание. Това не са ли двойни стандарти?

Зависимостите, които изброих, са истинските причини за безспорно двойните стандарти. В резултат на това и на слабости в самите ЕС и НАТО вече е късно да се противодейства ефективно в някои отношения. Подобна е ситуацията в семейство, в което си затваряш очите за това, че член от него все повече изпада в наркотична зависимост. А един стар цитат от Ердоган показва, че в ЕС отдавна е трябвало да сме наясно , с кого си имаме работа: „Демокрацията е само един влак, на който се качваме, докато стигнем целта. Джамиите са нашите казарми, минаретата–нашите щикове, куполите– нашите шлемове и вярващите – нашите войници”.
Слаба дипломация, липса на лидери, разнобой в оценките на заплахите и надделяване на национални интереси над солидарността са причините европейските страни да не излязат своевременно с по–остри предупреждения и санкции спрямо Турция.
Радикализирането на привържениците на Ердоган сред живеещите в Европа турци бе
червената лампа, която светна пред европейските политици. На улиците на европейските столици излязоха турските неофашисти „Сиви вълци” с викове „Алаху Акбар” и крайно десни турски организации, които нападаха леви турски и кюрдски клубове. Европейските лидери веднага разбраха, че призивите на Ердоган раждат самопразправа, а неограничената визова свобода би означавало внос на вътрешнотурски проблеми в Европа. Австрия вече реагира с предложение за премахване на двойното гражданство. Министър–председателят на Бавария призова за незабавно спиране на преговорите с ЕС.
Но можем да си представим, ако видеокартините на жертвите– убити или борещи се за глътка въздух, отрязаната глава на войник, арестуваните съдии и учители, дори деца, бяха заснети в Русия, каква щеше да бъде медийната реакция.

Каква е прогнозата ви за развитието на събитията в Турция?

Турция тръгна по пътя на една силна ислямска диктатура. Започна преследване на всичко, което не е религиозно–консервативно. Това е сравнимо с религиозно–културна революция. Отвори се дълбок културен разлом. Както казваше един имам след преврата „Времето на интелигенцията свърши!”.
Изявленията на премиера, че още не е преминала опасността от втори опит за преврат е повече за оправдаване на безчинствата срещу населението. Армията е разбита, опозицията е уплашена и натикана в ъгъла. Днес не може да има никакъв дебат. Настъпва политически ледников период. Фетхуллах Гюлен не е алтернатива, той е също ислямист като Ердоган, истинската алтернатива са демократично и проевропейски ориентираните турски граждани. Оптимистите очакват, че ентусиазмът на протестиращите от парка Гези през 2013 г., вярата на проевропейския елит от Източна Турция и дълбокият гняв у унизените военни ще вдигнат на крака онези 52% избиратели, които на 07 юни 2015 г. лишиха Ердоган дори от възможността за самостоятелно правителство. Но това едва ли може да стане в близките 2–3 години. Нещо повече, Ердоган изведе на улиците крайно консервативно–религиозни и националистически среди, жадни за мъст и смачкване на всичко различно, които в бъдеще може и да не овладее. Още през миналата година 5,6% от турците, което се равнява на 4,5 милиона граждани, не смятаха „Ислямска държава” за терористична. На фона на забраната университетски припадаватели да нанускат Турция са показателни сведенията от френското и германското разузнаване, че Ердоган продължава да пропуска седмично над 100 бойци да влизат в Сирия в подкрепа на терористичните групировки. При обявяване на реформите в армията турският президент спомена за „вливане на свежа кръв”, но от тези среди ли ще я вземе, сред които е и профашистката организация „Сивите вълци”, подкрепили т.н. „Кримски батальон” в Украйна? Паравоенните специални части, създадени преди преврата и хвърлени срещу кюрдите са бъдещите пазители на диктатурата.
Излишни са и емоциите на Европа пред заплахите на Ердоган, че ще въведе смъртното наказание. То не може да се наложи със задна дата върху превратаджиите от 15 юни. А турският президент си дава сметка, че това ще изолира още повече страната му, ще спре преговорите за либерализиране на визовия режим, ще ограничи инвестициите, защото още сега деловите среди оценяват обстановката като „непредсказуема”. Затова след като използва известно време заплахата си от въвеждане на смъртно наказание за да удовлетвори и разгорещените страсти на привържениците си, Ердоган постепенно ще го свали от дневния си ред.

Русия заяви, че това е вътрешна работа на Турция. Столтенберг пък обяви, че никой и не мисли за изключване на Турция от Алианса предвид нейната мощ. Може ли да се очаква Турция да се преориентира към Москва и да се начертаят нови геополитически съюзи?

Коренната промяна, която ударно извършва Ердоган, е във вътрешнополитически план. Едва след това в по–плавно темпо неизбежно ще последват корекции и във външната политика. Предимството на турския президент е, че докато великите сили не могат да си позволят големи стъпки преди изборите в САЩ, той може да се възползва от ситуацията. Натискът срещу САЩ и обвиненията за подкрепа на Гюлен и косвено за преврата, напълно се вписват в стратегията на Ердоган за изграждане на силна и независима Турция. Но това ще отслаби сътрудничеството им в много области, поради което и двете страни ще търсят червените линии, зад които тази турбулентност на отношенията би започнала да става неизгодна.
Трябва да очакваме влошаване на отношенията с Европа. Ердоган ще използва по–активно турската диаспора в Европа за една идеологизирана и утвърждаваща турската идентичност политика.
Събитията ще се отразят върху способността на Турция да допринася за регионалната сигурност и върху ролята й за решаване на Сирийската криза. Показатено ще бъде, дали Турция ще се поддаде на натиска на САЩ за прекратяване на военните действия срещу кюрдите и създаване на автономен „независим Кюрдистан”. По–скоро това няма да се случи. Непосредствена опасност представлява възможността за ескалиране на конфликта между Турция и Сирия не само за бързо постигане на стратегическите цели на Анкара, но и за отвличане на вниманието от вътрешните проблеми, насочвайки го към външни „врагове”. Но се стигне до това, то ще е началото на Трета световна война.
По отношение на военния ни съюз с нея парадоксът е, че ако Турция сега кандидатстваше в НАТО, нямаше да отговаря на основните критерии за членство като стабилна демократична система, мирно разрешаване на териториални и етнически сблъсъци, отстояване на правовата държава, правата на човека и т.н. Но именно застъпването на генералния секретар Столтенберг за нея хвърля светлина върху двойните стандарти и отговора на въпроса, защо имаме с Турция очевидно брак по сметка, а не по любов. Базата Инджирлик може да бъде заменена само с два самолетоносача в Средиземно море. Въпросът е, че „самолетоносачът” Турция в геостратегическата среда в региона и значението му, не може да бъде заменен. Не случайно именно на турска територия се намира и радар на Протоворакетната система на САЩ и НАТО. Турция единствена може да разреши заобикаляне на конвенцията от Монтрьо и влизане на американски самолетоносачи през проливите, което би било ход „Шах” във военната шахматна игра с Русия.
Президентът Путин никога не би влязъл в съюз с дискредитирания днешен президент на Турция, освен в някои тактически схеми по Сирия и срещу турската подкрепа за Украйна. Бъдещата Ислямска диктаторска държава Турция действително ще търси нова геополитическа ориетация, но по–скоро това ще са съюзнически оси с арабски държави и монархии. (Преди 1 ½ години в Катар започна изграждането на първата турска военна база на чужда територия за 3000 военни с катарско финансиране и одобрение от Саудитска Арабия.) Последните спешни действия за подобряване на отношенията с Русия, Израел и Сирия бяха насочени към излизане от изолация и опити за контрол над процесите по създаването на нова кюрдска автономия. Отдавнашните амбиции за притежаване на ядрено оръжие също могат да се събудят в една силна и много по–самостоятелна държава.

Нашата позиция адекватна ли е?

Реакцията ни в момента на преврата беше адекватна, но не и трайната политика и достойно поведение на суверенна държава. Българският интерес е да има стабилен и предивидим съсед, но за съжаление превратът ускори тенденциите в друга посока. Никоя друга държава не би позволила поведение на чужди дипломати в нарушения на Виенската конвенция, чужди имами и финансиране на вероизповедания от съседни държави, свобода на операциите на партньорски разузнавателни служби с подслушвателна техника на своя териритория и много други. Съвременните заплахи не идват на танкове и ракети, а с религиозно и икономическо завладяване, подчиняване и изтриване идентичността в случая на българите. Затова фиксирането на някои български политици само върху границата и партньорството в НАТО изглежда твърде наивно, а разнопосочното говорене не допринася за авторитета ни. Срамно е, че български професионални гилдии не реагираха както това направиха международни и национални организации на съдиите, на журналистите и др. в защита на правата на своите колеги в Турция.

Анализатори и политици плашат, че ние можем да се превърнем в първа страна за бежанците. Това страхове ли са или реални възможности?

Седмица след преврата ЕК ясно заяви, че продължава да счита Турция за „сигурна страна”. Това означава, че евентуални нови бежанци могат да намират убежище в нея. България би се превърнала в първа страна на приемане на бежанци, ако това се промени. Както Турция, така и ЕС засега са заинтересовани от изпълнението на сделката за бежанците. Не са без значение обещаните от Брюксел 3 млрд евро само за първия етап от споразумението. След преврата обаче, европейските страни са категорични, че при наличие на такива груби нарушения на демократичните норми е изключено да бъде въведена либерализация на визовия режим. Ако до ноември т.г., за когато бе отложено решението, не настъпи промяна, всичко ще зависи от рекацията на Ердоган. Въпросът обаче не бива да се преекспонира. Не защото бежанците вече са много по–малко от 3 млн. и само 280 хиляди са в лагери. Част от тях най–късно през 2017 г. ще придобият право на турски паспорти. От разселените в Източна Турция 700 000 кюрди, някои също ще потърсят пътя към Европа. Освен това, още през първите дни след преврата много млади хора и представители на интелигенцията заявиха, че ще напуснат страната. Значително ще нарасте броят на търсещите политическо убежище в Европа.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

Current day month ye@r *