Руската култура не е мъртва

Русия е страна на традициите, на най-различни традиции, включително и тази на войната на властите с културата, пише в Le Monde известната руска писателка Людмила Улицка. Тя е автор на много книги, преведени на 25 езика, включително на български, и е носител на наградите „Руски букър”, френската „Медичи” и италианската „Джузепе Ачерби”. Улицка дава само последните известни примери за властово посегателство над културата – срамния съдебен процес над групата Pussy Riot и неотдавнашния обиск в московското жилище на Кирил Серебреников – известния режисьор и ръководител на театъра Гогол център, който преди три години нарече Русия „страната на неотмененото робство”, цитира изданието iconomist.bg.

Според Улицка културата е инструмент, позволяващ да се измери температурата на обществото. Но творците в Русия рядко могат да се похвалят с триумфален жизнен път. Ако Тютчев е бил едновременно велик поет и имперски чиновник, то десетки други художници не са имали нищо общо с властта и не са се опитвали да търсят благосклонността ѝ. В същото време затворът е една от главните теми в руската литература. И Улицка дава за пример класиците – „Записки от мъртвия дом” на Достоевски, „Възкресение” на Толстой, „Лейди Макбет от Мценска губерния” на Николай Лесков, „Остров Сахалин” на Чехов и много други. Достоевски е бил на каторга, а Толстой е обявен ако не за чужд агент, то поне за рушител на основите на държавността и вярата.

Улицка продължава с по-новата, болшевишка история, когато репресиите над културата се усилват. Сама не е способна да попълни огромния списък от разстреляни, съсипани и разорени творци: Гумильов, Майерхолд, Михоелс, Манделщам… Режимът унищожава целия литературен и художествен авангард. Жертви на клевети и гонения стават Ана Ахматова, Борис Пастернак, Андрей Платонов.

Руската писателка обаче смята, че руската култура е здрава и пълна с жизнени сили. В последните години самата тя е посетила десетки прекрасни спектакли и качествени изложби. Някои от тях са били в чужбина, което е доказателство за международния размах на руската култура. А някои от творците, с които е говорила, са емигрирали и сега живеят зад граница.

Улицка разказва пред френското издание за някои от културните си преживявания.

„Слушайки Бетовен”

Януари 2016 г., Москва. Последният филм на Гарид Бардин „Слушайки Бетовен”. Изящна, но корава анимация. Руски майстор. Между бетонни плочки пробива кълн, после втори, трети… Започва битка: кълновете биват унищожавани с все по-съвременни машини. Това е филм парабола. Всичко се случва на фона на вълнуващата музика на Бетовен и възниква удивителен паралел. Може ли с думи да се предаде музиката? На Бардин всичко му се получава прекрасно: той придава размах на тази поредица от сякаш елементарни кадри. Филмът е сниман с дарения. Държавата не финансира подобни ленти. Много ми хареса как и защо всичко е направено. Краткостта е сестра на таланта.

„Погребението на Сталин”

Декември 2016 г., Москва. „Гогол център”, Кирил Серебреников. Във вестибюла са окачени снимки на затворниците. Що за лица! Спектакълът се нарича „Погребението на Сталин”. Предполага се, че трябва да се отнася до смъртта на Сергей Прокофиев, починал в един и същи ден с вожда. Но странно – показват погребението на Сталин. Многочислена трупа изобразява тълпата. Постановката е просто фантастична. Тълпата като един голям организъм живее, диша, олюлява се, пада, напуска сцената, оставяйки след себе си купчина дрехи и обувки.

В прекъсванията между излизанията на тълпата са поместени изказвания на хора от залата. Всеки има какво да каже. Моето изказване е най-кратко. Появявам се в бяла риза с пионерска връзка на шията и разказвам: 1953 г., на 10 години съм, намирам се в препълнената зала на нашето училище. Това е училище за момичета. Розови, червени и лилави лица са облети в сълзи. Всички плачат, но на мен не ми се плаче. Обзема ме чувство на печал, тъга и дълбока самота. Не знам защо, но не искам да плача. Аз съм чудовище! Цял живот едно и също! Всички плачат, а аз не искам. Всички се смеят, а аз не виждам нищо смешно… Завършвам изявата си с думите: „Благодаря Ви, другарю Сталин, за нашето щастливо детство”. Това е импровизация.

Историята на погребението на Сталин периодично се прекъсва от новината за кончината на Прокофиев и невъзможността тялото му да бъде пренесено заради безкрайното множество жители на столицата, дошли да отдадат почитта си на Сталин (всичко завършва с тъпканица и смърт на хора). Шестима студенти носят ковчега на Прокофиев, пробивайки си път през тълпата. Представляващ Прокофиев музикант периодично свири на пиано. Опитите на композитора да се впише в съветското пространство, неговите постижения, потиснатост и семейната история чрез кореспонденцията му – всичко това е показано в тези сцени. Шестима студенти вървят след ковчега на Прокофиев, носейки цветя в саксии: в този ден не може да се намери нито един букет, защото всички цветя са отишли за гроба на вожда.

Кирил е направил великолепен спектакъл. Представлението в духа на флашмоб е трябвало да се играе само веднъж. След него не остава усещането за нова естетика, която да отразява съвременните социални процеси. Този режим е подобен на зъбобол. Писнал ти е, но вече нямаш сили да се бориш с него. Борбата е невъзможна и безполезна, като удар с юмрук в желе. Желе, което после ще ви залее…

„#конституциярф”

Февруари 2017 г., Екатеринбург. Спектакълът „#конституциярф” на режисьора от Пермския академичен театър Владимир Гурфинкел е избран да бъде показан в екатеринбургския Елцин център. Гурфинкел е събрал младежи от цялата страна и се гордее с идеята си. Младите актьори са талантливи, а някои може да станат истински звезди.

Текстът е на самия режисьор. В това впрочем е характерната черта на нашето време: режисьорите най-често сами пишат сценариите и създават своеобразни „колажи”, а не поставят традиционни драматургически произведения. Гурфинкел редува текстове на съвременни автори (в това число и един мой) с членове от руската конституция от 1993 г. Случващото се на сцената е в контраст с текстовете от конституцията. Това е театър с мощен политически подтекст. Звучи ту смешно, ту тъжно.

Екатеринбургският Елцин център е красива сграда, своего рода интелектуален клуб с образователни програми. Не обичам особено Елцин, но ме докосна показаното там видео с неговото обръщение при напускането на властта: той моли народа да му прости за всички неизпълнени от него обещания. Това е единственият пример на разкаяние на представител на руската власт за неудържана дума. Във всеки случай едно от Елциновите решения, може би най-важното, изобщо не може да бъде простено: той назначи за свой приемник Путин. А можеше да избира между него и Немцов. Всичко това е мащабен политически театър.

В Музея на Елцин могат да се видят и множество трогателни предмети – от бронирания ЗИЛ до сватбените дрехи на Наина – скромна рокля съветски образец с кръгла яка, като за момиченце… Съветски минимализъм.

Живеем в интересно време, пише още в Le Monde Людмила Улицка. „Работим, стремим се честно да гледаме на произтичащото около нас, без да градим илюзии, но и без да губим надежда. Всеки размишлява над собствените си мисли. Повярвайте ми, нашата култура още не е мъртва и можем да се насладим на хубава книга, на хубави спектакли и филми, на хубава музика и хубави картини. Отидете на новите руски филми на Виталий Мански и Сергей Лозница, на Андрей Звягинцев и на още съвсем младия Кантемир Балагов, ученик на Сокуров.

Това са най-важните културни събития днес. Що се отнася до най-различните неодобрения, започвайки с министъра на културата, това е цената, която трябва да платим за честността на труда си”, завършва Улицка

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

Current day month ye@r *