„Разруха“ – болезнено честен и безпощаден роман

Автор: Силвия Недкова, сп. "Дива"

Гледан от дистанция, приеман на малки дози, Владимир Зарев е „колективно несъзнаван“ като живия класик на българската литература.

Излъчването му е патриаршеско. Мъдри очи зад ненатрапчиви очила, побеляла брада на мислител, фигура с непоклатимостта на скала. Първият поглед, дори некнижен, внушава респект и предчувствие за величие.

Владимир Зарев тръгва в литературата с тежък товар – наследството от баща му, Пантелей Зарев, който е също така негласно приет за патриарх на литературната критика в годините на социализма. Този товар обаче явно е желан – Владимир Зарев приема не истинската фамилия на баща си – Пантев, а псевдонима му. Така представата за стабилността се увеличава, литературата влиза в режим на наследствено разбиране и дълбочина.

Но още в началото става ясно, че синът е надраснал баща си в отношението си към света. Тесните коридори на литературната критика остават само белег в творческата биография на автора на предовори и редактора в „Съвременник“ Владимир Зарев. Неговата сила е в художествената литература – от първите стихосбирки и детски книги до романите и сагите, с които затвърждава името си.

Някъде в интервютата на Зарев четох, че му се струва недостатъчно вниманието на литературната критика към него. Разбирам критиците обаче. За явлението Владимир Зарев е почти невъзможно да се пише. От едната страна е неговата обвита в неизречено величие слава, а от другата – конкретиката на романите му, които са едновременно различни и еднакви, едновременно лесни и трудни за анализ.

Всъщност Владимир Зарев е толкова монументален, че трябва да бъде възприеман като паметник. Всяко доближаване до него, нсеки опит да бъде разгледан отблизо, води до осъзнаване на неравността на камъните, от които е изграден, до осъзнаването на тяхната еднаквост, която само в единството си изгражда нещо различно.

За да напиша този материал, започнах методично и последователно четене и препрочитане на достъпните в книжарниците романи на Зарев. Познавах добре „Поп Богомил и съвършенството на страха“, този роман ме беше връхлетял със силата на моите собствени вярвания и увлечението ми по богомилството. Изпитвах преклонение пред умението на Владимир Зарев да усложни езика и структурата на книгата до степен, в която да мине отвъд сложността и да изгради второ ниво на внушение. Стихийно и безапелационно беше възхищението ми.

Увлечена от представата си за мощта на това писателско перо, влетях със същия устрем в по-старите му романи – „Хрътката“ и „Хрътката срещу хрътката“. И се сблъсках с неочакваната тезисност на Зарев, която е основна структурна особеност на поредицата за следователя Евтимов. Преглътнах разминаването между очаквания и реално въздействие, отдавайки го на собствената си предубеност.

Ефектът обаче се повтори, когато се опитах да чета в последователност трите романа на големия ни писател, издадени от „Хермес“. „Светове“ ме преобърна, разтърси ме истински. Видях българите и България през погледа на американеца, в който се е превъплътил Зарев. Романът се стовари върху мен като прозрение, изискващо преосмисляне на житейски позиции. Беше неочаквано осъзнаване – имаме нужда от някой, който да ни каже как изглеждаме отвън, без самият той да е външен. В първата част на романа, тази, в която повествованието е през погледа на американеца Самюел Гринбърг, ми се налагаше да си напомням, че чета роман, написан от българин. Толкова дълбоко е проникването в стилистиката и характерността на чуждата култура, че Зарев някак е успял да се отстрани от собствената ни литературна традиция, да влезе в обувките на някой като Пол Остин и да разкаже един друг свят като някой друг. Връщането към България в деветдесетте във втората част е отрезвяващо. Всъщност, писателят се е самоотстранил в този роман, доверието на читателя не е към разказвача, а към героите. Това е висша форма на майсторство, доловима само при четене над и под самия текст, извън синтаксиса и само със сянка от намесата на лексикалната характерност. В тази книга видях Зарев по начин, който ме накара да го нарека „езиков актьор“. Дадох си сметка, че има писатели, които са добри в изграждането на образите. Други, които са добри в езиковата тъкан. Трети умеят да изграждат сюжет. В овладялата съзнанието ми „Светове“ Зарев е владетел на всичко едновременно. Сменя характеризиращата лексика като костюм, езикът завихря героите в себе си и ги изгражда. Затворих книгата с искрено съжаление, че я завършвам.

Но не знаех, уви, че трябва да изчакам, преди да започна следващия роман на Зарев. Трябваше да оставя да се уталожи споменът, да се изличат подробностите. Защото се приближих твърде много до монумента и започнах да различавам грапавините.

Пристъпих към „Разруха“ с очакване да засили вихъра, в който ме вкара „Светове“. Бях чела, че този роман на Зарев е обявен за един от най-добрите романи за постсоциалистическата епоха, включително и от германската критика.

Разбирам основанията за тази оценка. „Разруха“ е болезнено честен и безпощаден роман. Естетично грозен не във формата, а в разголването. Освен това Зарев е оставил някак спонтанно възможността да спориш с разказаното, да го преосъзнаеш. Има една специфична диалогичност, която защитава персоналните спомени. Дистанцията от времето, описано в „Разруха“, е гранична величина – историята тъкмо е започнала да смъква емоционалната си маска. Все още носим белезите на тази епоха – деветдесетте години на 20 век, свързана с младостта на активното днес поколение в България. Все още ни е трудно да разграничим личното от всеобщото. Зарев е успял едновременно да персонализира и обобщи особеностите на прехода. Интересното е, че общото усещане от двата романа – защото и „Светове“, и „Разруха“ засягат един и същи период от историята ни – е не просто за разбиране, но и за смирение. Зарев някак е успял да примири общия ни гняв, да го овладее и канализира.

Уви, липсата на разстояние във времето при четенето на двете книги доведе до онова взиране в строителния им камък, за което вече споменах. Набиват се на очи утвърдени похвати на Зарев, повтарящи се метафори, специфични езикови форми, които прескачат от една негова книга в друга. Всички бурни нощи са „карамазовски“, всички кабинети на съмнителни величия са обзаведени с бюра с лъвски крака, мигът на десетоноемврийската промяна задължително е маркиран с устойчивото и повтарящо се десетки пъти „демокрацията избухна“. Има повторения на скрита образност – и в двете книги се появява герой с тумор на врата, мяркат се лъвовете от зоологическата градина като метафора на безсилие, Созопол присъства с цялата си символичност и пълнокръвно и в двата романа. Женските образи и в двете книги са някак отстранени, твърде мъжки е погледът на Зарев. Без да са клиширани, жените в двата романа са типизирани до вкаменяване.

„Светове“ и „Разруха“ нямат сюжетна връзка, но са подобни точно като два мраморни блока. Когато си се развълнувал от красотата на единия, е трудно да изпиташ същото вълнение при втория.

За целите на този материал упорито продължих с методичното последователно четене на романите на Владимир Зарев. Следващият в списъка ми беше „Орлов мост“. В него изцяло липсва дистанция между читателя и описваното време. Това е роман наживо. Практически случващ се днес. Ролята на големите писатели е наистина да оставят свидетелства за времето, което ги е създало. Но е почти аксиома това, че никой не е пророк в собственото си време.

„Орлов мост“ е двулик в смисъла на спорен и безспорен роман. Спорна е автентичността на разказаното, безспорни са изводите от нея. Вероятно ще бъде оценен след още двайсет години, когато героите му ще се обръщат към младостта си. Ще бъде безценен след петдесет, когато децата им ще трябва да дадат оценка на миналото. Днес и сега е опит за авторово самоотстраняване от епохата, за преосмисляне през липсващата категоричност на интелектуалната присъда.

Най-ясният белег за това, че романът е писан с идея да се чете истински едва след като се отдалечи от съвремието, е изобилието от конкретика. Тя стига дори до това, което днес наричаме „продуктово позициониране“. Това е характерен похват на Зарев, не е новост. Но е натрапчиво видима основно в „Орлов мост“. Дори в трилогията „Битието“, „Изходът“, „Законът“ писателят е вмъквал точните имена на местата, предметите и продуктите. Но те са обвити вече с ореола на изличени спомени, имат стойност на архив. В „Орлов мост“ звучат като реклама – на препарат за баня без белина, на напитки, на вериги супермаркети, и още, и още…

Дори „реклама“ на живи хора се случва в романа. Единственият истински човек, понесъл тежестта на името си в романите на Зарев, е писателят Калин Терзийски в битността си на лекар. Във всичките си книги Зарев е скрил героите си зад измислени имена. Дори разпознаваеми личности като Жельо Желев и Филип Димитров в „Светове“, като актьори, режисьори и писатели в „Разруха“ не са останали по страниците с реалните си имена. Единственият, удостоен с тази „чест“, е точно Калин Терзийски. Но въпреки думите на похвала, които съпровождат образа, подреждането му в редичката съвестно изброени марки, стоки и услуги не е ласкателно.
Всъщност погледът твърде отблизо към нещата обикновено е признак на късогледство. То върви с остаряването, а Владимир Зарев, който беше неудържим бунтовник в „Хрътката“, е някак твърде остарял, за да разбере новия бунт на новите млади. И това много личи в „Орлов мост“.
Късогледство от същия тип обаче е и опитът ми на анализатор да проникна твърде близо в тъканта на текстовете му. Те не са за наблюдение от къса дистанция.

Нарочно не отделям много място за трилогията, която донесе най-сериозна слава на Владимир Зарев. Сагата за рода Вълчеви, по която е заснет сериала „Дървото на живота“ е създадена с размаха на Талев. Родните писатели са длъжници на читателската публика – семейните саги са рядкост, макар народопсихологията ни да предполага изначално любопитство към чуждия живот. Не е случайно, че издадените от „Сиела“ томове са напълно изчерпани. Това е безспорният, неоценимият и неоспорим принос на Владимир Зарев към литературната ни традиция.

В крайна сметка въпреки излъчването си на титан и патриарх, този жив класик на българската литература пише основно за любовта, поставена в различен фон. И тя винаги оцелява, макар и поочукана, макар и съпровождана от срам, страх, слабост, ненавист, омраза, тъга, саморазрушение, насилие. Всичко това – проницателно разголено от Владимир Зарев в един почти напевен наратив. Талантът му на разказвач е онази искра, която придава живец на неговата монументалност.

Най-подходящ за финал ми се стори цитат от „Разруха“ – „думите само заместват“. Безспорно е така. Затова е важно да се оцени онова зад тях. И това е работа на бъдещите поколения.

https://www.facebook.com/divamagazine.bg/

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Current day month ye@r *