Проф. Александър Кьосев: След радикалните идват бесните

Автор: Иглика Горанова, сп. Икономист

– Проф. Кьосев, как си обяснявате напрежението около Истанбулската конвенция?

– Да започнем с това, че има два пола – мъжки и женски, и никой не оспорва тези биологични полове. В Конвенцията се казва, че „социалният пол“, или джендърът, е роля, която е приписвана на мъжете и жените. Текстът на Конвенцията не е двусмислен, той говори за мъже и жени, но въпреки тази яснота страхове има, те се раздухват и придобиват неприятни и апокалиптични размери. Един мой колега ги нарече фашизъм. Може би това сега звучи крайно, но нещата вървят в тази посока. Нагнетява се една фантастична фобия срещу „третия пол“ – понятие, което в Конвенцията не съществува.

Истинската атака всъщност е срещу Европа, ЕС, срещу инициативите ѝ. Създава се един чудовищен и уродлив образ, който цели да откъсне България от участието в геополитическия съюз, в който е, и тя да се намести в друга геополитическа сфера на влияние. Това е направено хитро. Мога да опиша три групи, между които тече играта. Едната е тази голяма част от българския народ, който не е просветен достатъчно и няма време и желание да чете Конвенцията. Тази група има страхове, подозрения и опасения. Другата група са скритите манипулатори, които знаят за тези страхове и ги използват за своите цели – откъсване от едно европейско развитие на България и преминаване в друга орбита. Има и трета група, в която влизат политическите елити, които играят своите сложни електорални игри. Най-ясно това личи от поведението на БСП. В Брюксел представителите на БСП гласуват „за“ Конвенцията, в България гласуват „срещу”. Не е по-различна позицията на ГЕРБ, които привидно подкрепят Конвенцията, но така го правят, че в един момент да могат да я оттеглят – опит да се харесат на всички едновременно. Има и една съвсем малка прослойка, която теоретически е наясно за какво става въпрос и говори непрекъснато, но тя е заглушавана от писъка на страховете.

– Докъде може да стигнем?

– Засега се истеризира обществото и това парализира политиците, които ги е страх да мигнат. А много ясно трябва да се направи разлика между джендър идеологията и Истанбулската конвенция, защото това са две различни неща. Джендър идеологията има различни тенденции – крайни, умерени, консервативни, т.е. и тя не е нещо единно. А джендър е нещо друго – това е културна роля, която двата биологични пола приемат върху себе си, когато влязат в социума. Давам пример. До миналия век много жени в Източна и Западна Европа не ходеха на работа, избирателното право е въвеждано поетапно през ХХ век, сега нещата са различни, защото социалната роля на жените се е променила. Когато биологичният пол влезе в обществото, той обраства с културни значения. В едно общество, където мъжът е властващ, мъжът и жената заемат едни роли, в друго общество, където има равноправие, ролите са други. Има женско движение, което се бори за женските права, със своята дълга история. Ако сега се върнем 100 години назад с един експеримент в мисълта, то трябва да си представим, че Вие като жена-журналист не бихте могли да седнете на една маса с мен и да ми вземете интервю, защото аз като мъж професор бих могъл просто да заявя, че не ми се говори с жени, няма да говоря с Вас. Днес обаче интервюто е факт. Срещу стереотипите има устойчива съпротива и те бавно се променят. Но вместо да се изяснят понятията за промяната на социалните роли, у нас започна истерията. И колкото повече се опитваме да просвещаваме, че не става дума за промяна на пола, за трети пол, а за промяна на социалните роли на мъжа и жената, толкова повече се крещи срещу нас. Крещи се натрапчиво, едно и също, като че ли с чук пирон забиват.

– Вероятно заради страховете, че тази глобална сексуална революция заплашва традиционното семейство, руши ценности и проповядва абсолютна свобода, включително и при избора на пола.

– Да, семейството е заплашено, но то е заплашено по сериозни икономически и социални причини. Като например от съвременния корпоративен капитализъм и изискванията му за тотална лоялност към фирмата, което означава да работиш 16 часа в денонощието. Това заплашва семейството повече, отколкото някаква си джендър идеология, която не всички споделят и която има различни крила в себе си. Преди 150 години на Балканите е имало големи родове, такива днес почти няма. Дали нуклеарното семейство ще остане във вида, в който го познаваме, или не, не се наемам да правя прогнози. Статистиката показва, че ситуацията е по-зле, отколкото в други периоди, но този разговор за семейството няма никаква връзка с Истанбулската конвенция. Даже забележете, че в гей средите има лоби, което иска признаване на еднополови бракове, т.е. колкото и да е странно, в някаква степен те са поддръжници на семейството. Не искам да влизам в дълбочина в тази тема, защото на мен тя не ми е интересна по простата причина, че аз съм разведен хетеросексуален мъж.

Но нека отново подчертая и аз още веднъж, да забия и моя пирон – че джендър движенията и Истанбулската конвенция са две различни неща. Конвенцията е документ срещу насилието над жени и деца, изработен от Европейския съюз, който съвсем не е превзет от джендър движението, както се твърди у нас. А проблемът с насилието над жените става още по-сериозен, защото и бежанците в Европа създадоха свои общности, в които да удариш шамар на жена се смята за нещо съвсем нормално.

– В Германия растат недоволството от политиката на Меркел и страховете, че Европа вече не е християнска, защото мюсюлманите рушат културата ѝ. Доколко е заплашена Европа?

– Доколкото ми е известно, в Европа има 3 милиона бежанци, в Германия те са 1,8 млн. У нас такива почти няма. Много е смешен този дебат у нас за рухването на християнската ни култура, защото у нас има слухове за бежанци, а не реални бежанци. Но важното е да има плашила. Или както написа един мой колега във фейсбук: преди беше бежанецът, сега е джендърът. Тези плашила се измислят, за да може да се поддържа нивото на истерия, и от това имат интерес група манипулатори, които държат да живеем във фобии и среда от страхове. Реални поводи за такива страхове няма, но това не пречи те да присъстват в медиите, да нарастват като цунами и така да стават реални, а политиците да вземат решения въз основа на тези фобии. Това е механизъм за появата на расистки или полурасистки мерки в българските политики. И ето – Динко отива на границата да лови хора, които дори не искат да останат в страната, а други, журналисти и популистки политици, го възпяват, вместо да апелират той да отиде в затвора за неспазването на закона. Опазването на границата не е негова работа, за това не са необходими доброволци – за това следят органите на реда. В такава среда и обикновеният българин, а мога да кажа и обикновеният европеец, започват да губят здравия си разум и заживяват в страхови фантазии. А този факт – животът във фантазии, а не в реалности – е много страшен. Той ще доведе до радикализъм, истеризиране и сблъсъци, което вече наблюдаваме. Ще доведе до фашизоидни реакции, провокирани не от бежанците и от джендъра, а от самите манипулатори.

– Ще достигнем ли до едно по-спокойно обяснение какво точно съдържа Истанбулската конвенция и какви са целите ѝ?

– Част от нашето общество живее в едни предмодерни патриархални времена с първобитни митологии и фантазии (за това впрочем имат вина и образователната система, и медиите). Достатъчно е малко да го бъзнат, и тия митологии се възпаляват. Това може да се поправи не от днес за утре, а трябва да се подготвим за дълга културна и образователна война, която, ако остане само културна, е добре, защото би могла да се превърне и в друга. Не искам да бъда лош пророк, но това, което виждам, ме плаши. В момента не те слушат какво говориш, а ти казват, че си толераст, еврогей, соросоид и други такива неща. Директно те заклеймяват с празни, но отвратителни клишета. Лошото е, че точно такива хора, които заклеймяват, искат да са на власт, защото само ако са в нея, могат да говорят по този начин. А когато не са на власт, те трябва да създават някаква апокалиптична картина, за да виреят. Като например, че България след няколко години ще изчезне, а Европа се разпада. Истината е, че проспахме, виня и себе си, надигането на вълната на истерията и сега ѝ сърбаме попарата. Надявам се парламентът да има разум и да проведе културно и просветителски дебата за Истанбулската конвенция. Надявам се европейската левица да се намеси и да спре безумното говорене против Конвенцията от страна на БСП, защото това говорене е повече от скандално, нищо, нищо ляво няма в него. Излезе, че в БСП са по-православни от православните – смях, срам, пародия. Ами вместо да се наричат социалисти, да се нарекат българска наследница на тоталитаризма и да е ясно за какво иде реч. Нищо социално няма в това, което защитават.

– А ако парламентът реши да одобри предложението на БСП Конвенцията да бъде поставена на референдум?

– Във всяка ситуация на социални размирици, в каквато ние навлизаме постепенно, има логика. Първо някакви хора се недоволни от нещо, появяват се умерени реформатори, които предлагат реформи, за да се поправят нещата и да стане по-добре. В нашия случай умерените казват – отлагаме Конвенцията, за да се подготви народът, и това звучи добре. Но след умерените се появяват по-буйните, които имат по-радикални идеи и печелят в медиен план, защото говорят брутални, ясни, категорични и гневни неща. И накрая се появяват, както във Френската революция, „бесните“, най-най-най-радикалните. Бесните са страшни, защото с тях настъпва терорът. Те идват на власт, яхат вълната за известно време, налагат налудничав терористичен ред, изтребват хиляди хора, след което нещата обикновено се връщат в руслото си, само че умерените и значителна част от неориентирания народ са изклани. Дай Боже, това, което казвам, да не е логика на революционния модел, а да са моите лични фобии и страхове, не някакви предсказания. Бих се радвал, ако бъркам, защото аз не искам да бъда пророк и още повече такъв пророк. Логиката на размириците обаче винаги е такава – радикализмът печели, умереността губи. Гласът на разума заглъхва, гласът на лудостите нараства. Или, както казва един от героите на Вазов: Лудите, лудите, те да са живи. В тази ситуация гледам да не се поддавам на личните си страхове и да запазя спокойствие.

Това, което сериозно ме плаши, е до каква степен се е увълчил общественият дискурс у нас. В други държави хората също не се спогаждат по определени теми, но създават нормална среда за диалог, в която има размяна на мнения и аргументи, но има и напасване. Увълчването на диалога е обратното – то не допуска компромиси от позицията от една уж принципност, с която налага крайните си, често налудничави решения. Навлезе ли се в увълчване, следват действия. И

 

*Проф. Александър Кьосев е преподавател в Софийския университет по история на модерната европейска култура. Води бакалавърски и магистърски курсове по културна история на Просвещението и Френската революция, европейска култура и съвременна европейска култура на ХХ в. От 2010 г. е директор на Културния център на университета.

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Current day month ye@r *