Политиците се еднооките в царствата на слепите тълпи

Тези дни бях за малко в Украйна – в Киев и Харков.
И тук ми се иска да споделя някои свои впечатления и разсъждения след пътуването в тази ключова за националната, регионалната, континенталната и дори за глобалната сигурност държава.
Но най-напред да кажа четири нещица за България – така, както я „видях“ от Украйна.
Първо, гледана дори от Украйна, България изглежда ужасно провинциална, анархистична, хаотична и живееща глупаво държава. Наистина няма такава държава! Дребни ежби, дребни теми, дребни страсти, дребни политици. Дребно и раздробено общество…
Второ, много от пейзажите в родната ни картинка са си чисто проба запуснатост, мърсотия, ориентализъм и зло отношение към всичко – към природата, към свободата, към сигурността, към държавата. А също така – към децата, към младите хора, към порасналите хора, към възрастните хора, към старите хора, към умрелите хора…
Трето, на България войни – за територии и хибридни, за история и за бъдеще не са й необходими, защото тя самата знае как да воюва със себе си, ние сме самоизяждащи се, едновременно ужасно наивни тревопасни същества и кошмарно агресивни хищни създания. Заедно и поотделно, на големи стада и на малки групи само това правим – да търсим какво още може да се съсипе, събори, разруши, разграби…
Четвърто, територията ни се населява от непоправимо и неповторимо племе от клаустрофоби, махленски клюкарки, кошаревски свидетели и патриотари-непукисти за каквото и да е, което се ражда и изражда, побългарява и оциганява вътре в страната, а пък се управлява от високомерни нискостеблия, на които колкото повече някой отвън държавата им казва, че са голи като всеки измислен крал, че са прости, като всяка неподлежаща на усъвършенстване и себеактуализация амебовидна материя, че са демагози (каквото е първоначалното и все по-перверзно значение на народни водачи), че са срам за народа и за Европа, толкова по-страстно и сластно поощряват охулването на осмелилия се да им го каже в очите…

Наистина някой ден ще се откажа да пътувам в чужбина, защото като се объърна и се опитам да видя родината си оттам, получавам конски дози отчаяние, непоносими удари по последната ми надеждица, че нещо тук може да се оправи, инфаркти на българското си тяло, инсулти на българското си съзнание, убийствени спазми на българската си душа и необжалваща присъда на българската си вяра.

Гледана отвън, България е черна дупка, аморфна обтекаемост, безполезно съществуване и катастрофична отчужденост от самата себе си – пространство без съдържание и време без бъдеще…

Но нека сега споделя какво видях, чух и преживях по отношение на Украйна, докато бях там и разговарях с редица хора – приятели и случайно срещнати, украинци и българи, такива, на които им плащат да живеят в тази страна и други, които постоянно плащат с всичко, което имат, за да живеят в нея.

Признавам си честно – аз се върнах от Украйна по-голям песимист, отколкото бях и по-малък оптимист, отколкото исках да бъда.

В България ние – вероятно с много малки изключения, – нямаме реална представа какво се случва в Украйна и какво преживява Украйна.

А и как да имаме – у нас пресата е отчайващо повърхностна, тя не мисли, камо ли да се замисля, хваща някои неща, други не може да хване, защото няма потенциала да ги разбере или поне да разбере, че са важни.

Освен пресата като нещо, което се прави, че информира, но не е в състояние да информира, понеже не знае какво е информация и си мисли, че отделни факти – то това е всъщност информацията, какво има у нас? Има две антагонистични пропагандни агитационни кампании. Едната е възпроизвеждане на тезите на руския геополитически фактор/полюс/център, другата – възпроизвеждане на тезите на атлантическия геополитически фактор/полюс/център. И помежду им – пропаст. Пропаст все по-дълбока и все по-широка.

Властта у нас няма политика спрямо Украйна. Да не говорим за стратегия, камо ли за разбиране, за хоризонт на осмисляне и вектор на целеполагане. Това, че някой нещо казва не значи нищо, защото на най-високо ниво има кухина, кухота, кухост, кухи фрази, кухо бръщолевене за всичко друго, само не за ножа, опрял до кокала.

Никой държавен чиновник, директор на дирекция, та даже министър не може у нас да компенсира слабата интелигентност, отсъствието на интелект, дефицитът на стратегическо мислене и сценарийно планиране, острата умствена недостатъчност на първите лица в държавата. Ако въведем коефициент на държавническа мъдрост като някакво изражение на ума, интелекта, интелигентността, способността за стратегиране, талантът за визионерстване, умението да се предлагат решение, аналитичността на ума, устойчивостта на разума на първите, например 4-5 човека в държавната йерархия, то България ще бъде не просто до нулата – нула градуса по Целзий, а до абсолютната нула – 273,15 о Целзий (най-ниската теоретично възможна температура, която едно тяло може да има и при която спира движението на атомите и молекулите). При абсолютната нула не се излъчва никаква топлина и следователно дори брауновото движение, т.е. стихийното движение на държавните и държавническите мисли и размисли не може да съществува.

Как да не възкликне човек в пълно отчаяние и изпълваща го горест: Господи, защо така наказа България

Резултатът от некомпетентна (до циничност и безхаберие) преса плюс двете антагонистични пропагандни агитационни кампании по отношение на Украйна какъв е? За мое огромно съжаление този резултат е очевиден и очеваден – пропагандната война у нас се печели убедително, смазващо и почти размазващо от Русия и нейните протежета, фенове, фанатици, пети колони, платени агитатори и безплатни путинофили.

Малко по-късно ще видим, че е така не само у нас – донякъде е така и в Украйна.
На Украйна в момента й е адски тежко. Непоносимо тежко. Кошмарно тежко.
Ние в такова състояние бихме сме разпаднали, бихме се изпарили.

А Украйна някак диша. И все още съумява да има една красива и модерна столица, една чиста и забързана столица, една пленяваща и богата на уникални исторически и религиозни паметници столица. Аз бих предложил да пратят прехвалената наша столична кметица да види какво значи столица. Така поне ще си даде сметка какво би могла да направи, ако наистина искаше и знаеше как да го направи.

Основните параметри, които измерват здравето на една държава в Украйна са смайващи, в смисъл – смазващи.

Страната изгуби Крим – колкото и плакати и рекламни пана в Киев да пишат: Крим це Україна! (Крим – това е Украйна!).

От Украйна практически са откъснати Донецк и Луганск.
Моите приятели в Харков спят неспокойно и преживяват, да не би путинистката експанзия да засегне и техния град.

БВП на Украйна падна в сравнение с предното тримесечие с 6.5%, а от началото на годината – с 17.5%. Промишленото производство падна с 21.5%, търговията – с 24%, селското стопанство – с 4.5%, реалните доходи на населението – с 25%. Външният дълг е огромен, в следващите 4 години трябва да се върнат 30 млрд. долара. Парламентът одобри закон, даващ право да правителството да спре да обслужва външния дълг (право на обявяване не фалит). Правят се опити да се разсрочат някак плащанията по този дълг, но понеже голяма част от него се държи от частни компании (например 6.5 млрд са към частния инвестиционен фонд Franklin Tepmpleton), то мнозина наблюдатели очакват в скоро време наистина да се обяви фалит на държавата.

Въпреки колосалния дълг, най-голяма тревога имат именно 3-те милиарда, които Украйна дължи на Русия, защото Русия не е склонна на никакви компромиси и се стреми да унижи Украйна и да я постави на колене не само във военно, но и във финансово отношение.

Парадоксите в Украйна са много и някои от тях са нерешими дилеми.

1. Украйна воюва с Русия (а това е война именно с Русия, защото в Донецк и Луганск по различни сведения има между 5 и 25 000 високоплатени руски войници, при това мнозина от тях са калени в сражения срещу военни и партизански части от Чечня, Грузия, Молдова и др.), но голяма част от украинците говори на руски език. Дори в Киев по-често се чува руска реч. Езикът е мощен идентификационен елемент и не е само въпрос на традиции, на навик, на удобство. Той е инструмент за въздействие, оптика за гледане и виждане, фокус за мислене и призма за анализиране.

2. Украйна иска да проведе деолигархизация, но тази деолигархизация се провежда от олигарси (самият президент е олигарх и цялата страна е осеяна от неговите магазини “Roshen”). Вероятно е олигарсите на власт да „изядат“ някои от изпадналите в немилост олигарси, а с останалите да се разберат, договорят и съвместно да преразпределят имуществото и позициите на „изядените“.

3. Украйна иска да съхрани териториалната си цялост – поне по отношение на Донецк и Луганск – но с политиката през последните месеци тя допринася за отделянето на тези два града от нея – прекъсва връзките с тях, санкционира ги финансово, воюва с тях… Не зная доколко е уместно да се смята за достоверна и да се цитира гледната точка на американския професор Александър Мотил, който парадоксално смята, че в случая войната между Украйна и Русия не е кой да вземе Донецк и Луганск, а кой да ги пробута на другия. Защото, както показа много ясно Крим, който е голям залък, заседнал в гърлото на путинската власт, Донецк и Луганск са тяхната разрушена инфраструктура и безработно, стресирано, отчаяно и огладняващо население, ще са страшно бреме за онзи, при когото те „останат“. Факт е, обаче, че масово в Донецк и Луганск хората започват да споменават близките роднини по майчина линия на Путин, защото го подозират, че той ги е „кинул“, т.е. изоставил, а това значи – оставил на произвола на съдбата или поне в ръцете на своите „кучета на войната“…

Предполага се масово, че Путин няма да повтори анексията на Крим, защото за него Донецк и Луганск са вече непоносимо бреме, но пък той прекрасно би се ползвал от тях като меки подкоремия, уязвими слънчеви сплитове, ракови образувания в тялото и душата на Украйна, грозящи я във всеки един момент да започнат да дават нови метастази.

4. Украйна иска да влезе в Европа, но не желае да работи по европейски, да налага европейски стандарти, да следва европейски норми, да полага дълги и продължителни усилия за европеизацията си.

В страната се шири кошмарна корупция, в която освен тежките последици от бруталния клептократ, крадец, тънещ в материален лукс и разплут от алчност Янукович, има и нови, порошенковски елементи или поне елементи, появили се по времето на Порошенко.

Впрочем, направи ми силно впечатление масово ширещата се пропагандна уловка в Украйна, очевиден резултат от путинскските агитация и промиване на мозъци: украинците ме питаха защо така България пострада от членството си в Европа? Те са убедени, те са научени да мислят, че България е категоричен пример, сочен с пръст за тях – гледайте какво стана с България в ЕС и ако искате Украйна да влезе в ЕС, знайте какво я чака! Донякъде напразно се опитвах да им обясня, че всичко, което ние си развалихме, разпаднахме и разрушихме, беше ДО влизането в ЕС и точният въпрос е – Какво би станало с България, ако не беше в ЕС, ако не бяха дисциплиниращите мерки и фондовете на ЕС? Потресаващо е как Путинската пропаганда е втълпила на буквално всеки украинец, че ако иска да види колко зле става една държава в ЕС, трябва да се гледа България, бе България е най-лошият пример до какво може да доведе ЕС една нормална и функционираща чудесно страна…

5. Украйна се опитва да провежда реформи, а на практика няма нужния
административен капацитет за това. Реформите се осъществяват или от временно върнали се или пристигнали и то главно на висши постове чужденци или „външни“ украинци, които като правило при първите трудности или заради ниското (150-200 евро) заплащане се отказват и си заминават, или от старите януковичови кадри – корумпирани, не знаещи езици, оплетени в разни мрежи, мислещи по старому…

6. Украйна може да разчита реално и главно на военната и стратегическа подкрепа на САЩ, всъщност – единствено и практически само на САЩ, но в същото време масово украинците са срещу САЩ, убедени са, че всичките им беди идват от САЩ, че САЩ им съсипват и превземат страната, че САЩ предизвикаха техните беди и че скоро ще бъдат сведени заради имперската стратегия на САЩ до 10 милиона слуги на САЩ…

Сега не водя дебат за основанията да смятат така, просто констатирам всеобщата убеденост. И как в същото време се връзва това с надеждата, че САЩ няма да ги оставят в беда при тази война и путиновата експанзия?

Тук е мястото да кажа, че Украйна чрез своите лидери може да се разбере с Европа, да се сближи със САЩ, но тя – чрез своите лидери – несъмнено засега губи по отношение на своя народ пропагандната битка с Путиновата медийно-информационна империя. Даже думата „губи“ ми се струва недостатъчно крайна – „поражение“ към този момент е като че ли по-точната дума…

7. Украйна е на колене, тя е в поза партер, трябва да се бори и да се бие за своята независимост, дори за съществуването си, а украинците като правило не искат да воюват, камо ли да мрат за свободата и демокрацията си, за териториалната си цялост и суверенитета си…

От друга страна имат един „мек“ диктатор или най-малкото автократ – Путин – който с цялата си репресивна и пропагандна машина се разпорежда с живота на редовите руснаци, хвърля го на кладата на войната, прави си каквото пожелае, в духа на старата руска традиция – да не се цени отделния човек и неговия живот.

Даже си мисля, че ако отново, както и при Афганистан, не се надигнат войнишките майки в Русия, експанзията на Путин няма да спре – той разполага с неизчерпаеми ресурси от хора за пушечно месо и нищо не го спира да ги праща в огнищата на войната… През първите 3 месеца на тази година Русия е изразходвала за военни цели 9% от своя БВП, това е половината от целогодишния военен бюджет на тази страна, който гони 4.5% от БВП. А е добре да се знае, че само 9 държави имат в света военен бюджет по-голям от 4% от БВП е сред тях са Саудитска Арабия, Обединените Арабски Емирства, Северна Корея, Израел… Дори САЩ, срещу когото Путиновата пропаганда насъсква Русия (и Украйна) имат военен бюджет от 3.5% от БВП. Ако Путин реализира всички свои военни и модернизационни по отношения на армията планове, той ще качи военния бюджет на Русия до 5-5.5% от БВП. Ясно е, че никаква Украйна не може да устои на такава еднолично управлявана военна фирма за експанзии в близката чужбина и за създаване на зони на управляем хаос и широко разпространени етнококтейли „Молотов“ от руски и рускоезични населения…

8. Украйна се нуждае от консолидация на своя народ, но даже нужни закони в тази насока бързо биват преобърнати в негативи по отношение на тази консолидация. Така например неудачите на полето на материалните сблъсъци се компенсират от властите чрез настъпление в областта на символните битки – става дума за провежданата декомунизация, за законите, които осъждат комунистическото (съветско) и нацисткото минало, които отварят архивите на репресивните съветски институционални мелници за унищожаване на хора и съдби, а също за забрана на публично използване на съветска символика – химн, флаг – на СССР, на изображения на болшевишки лидери.

Украйна е една от най-жестоко пострадалите от кръволошката същност на сталинизма – репресии, унищожаващ и довеждащ до канибализъм глад, експлоатация на хора и ресурси. Но при все това като че ли тази неизбежна оценка на сталинисткото минало и на този жесток концлагерски политически манталитет се „прочита“ от част от украинците не като жизнена необходимост на Украйна да даде оценка на своето минало и да се опита да излезе от неговите разделящи я и противопоставящия я бездни и адове, а като акт на отмъщение спрямо Путин и путинизма, които – Путин и путинизмът – в не по-малка, а дори и в по-голяма степен, отколкото у нас, се свързват в Украйна с Русия и се стига нерядко до поставяне на знак на равенство между Путин и Русия.

Ето това са първите мои впечатления и разсъждения след пътуването ми до Украйна. Нека се отчете, че човек за една седмица не може да разбере и почувства всичко, което се случва в тази прекрасна държава.

Освен това, нека се отчита, че аз чисто човешки съм силно пристрастен към Украйна, защото в Харков бях студент (1975-1979) и аспирант (1982-1986), затова съм вероятно субективен.

Но, както казах, това мое пътуване до Украйна ме направи повече песимист, отколкото бях и по-малко оптимист, отколкото искам да бъда.
Причините за подобно мое известно униние са поне няколко.

Най-напред, несъмнено такава причина е асиметрията между силите на Русия и Украйна. Ние сме свидетели, най-често неми, нерядко – слепи, а почти винаги и глухи как боксьор тежка категория, при това без да спазва особено правилата, налага системно и безпощадно противника си, който е в средна категория. За съжаление, на грубата сила би могла да отговори ефективно само груба сила, но едва ли някой рационален играч в нашата европейска ценностна система, в координатната система на либералната пазарна демокрация би повярвал, че в средата на второто десетилетие би могло да се уповава на грубата сила. А това означава, че единствената работеща задръжка за страната, с манталитет на боксьор от тежка категория – това е общественото мнение вътре в самата тази страна. Докато Путинската пропагандно-репресивна машина успява да преработва пасивността на гражданското общество и послушността на обществото в патриотизъм, в силова представа за величието на нацията, в демонстриращи свръхсила военни паради и в безнаказаност в близката чужбина, Путин ще прави онова, което иска и руският народ ще му бъде благодарен тогава, когато това, което Путин прави е добро и за самия народ, а когато то не е добра за народа, руският народ няма да може да го възпре и лицемерно, симулативно, имитационно и мимикриращо ще го аплодира на площада, докато го ругае, а много често и откровено псува в кухнята, но така, че никой да не го чуе, за да не вземе да се случи нещо…

Освен това, причина за леко нарасналият ми песимизъм е липсата на консолидация и сплотеност, задружност и заедност в украинското общество.

По всеки ключов въпрос – Украйна, история, Русия, анексия на Крим, де факто отделяне на Донецк и Луганск, Европа … – в Украйна има поне три, ако не и повече несъвместими, а дори и да не са несъвместими, то със сигурност отказващи се от диалог и търсене на съгласие мнения. Страна, която не е превърнала в стратегическа култура желанието да живее единно, трудно може да се противопостави на собствения си полуразпад. Нищо чудно Западна Украйна преди Киев и още повече преди Русия да „предаде“ Донецк и Луганск на Путин – „да си троши главата с тях“…

Още нещо в този дух на обземащ ме песимизъм – трета причина за него е Европа. Тя от една страна, няма лидери, стратези, визионери, тя не е на нивото на своята геополитическа и цивилизационна мисия. Тя не разбира Украйна, но вече не желае да плати цената за Украйна. Ако Европа не мисли за себе си като пространство на общи ценности, цели, идеали и интереси, много трудно може да играе ключова роля в сложната международна политика. Резултатът при Украйна е предаването … и за жалост – продаването на Украйна. Нищо че и независимо че географският център на Европа се намира в Украйна.

И накрая, последната причина (от тези, които днес искам да споделя) за песимизма ми е породена от интелектуалното безсилие на учените, експертите, университетските преподаватели, интелектуалците в евро-атлантическото пространство. Досега те винаги първи разбираха какво се случва, накъде върви светът, в какви подвижни пясъци се намираме и по какви тънки кози пътеки трябва да преминем, за да оцелеем като цивилизация, като свят, като глобално общество, като народи. Днес няма велики умове, способни да осмислят случващото се и да го обяснят на политиците. Политиците са оставени сами да се ориентират, сами – по метода на пробите и грешките – да търсят изход, да намират брод. Но политиците по презумпция на се достатъчно адекватни за това. Те могат да обясняват какво се случва и какво да правят като то се случва. Докато интелектуалците, мислителите, философите са тези, които са в състояние да кажат защо това, което се случва се случва и какво се изисква от нас, за да избегнем негативните, още повече – катастрофичните сценарии.

Политиците се еднооките в царствата на слепите тълпи. Мъдреците са двуоките, окатите, зрящите, зорките, прозорливите. Само че днес и да има такива мъдреци, те са с широко затворени очи. Или защото нямат смелост да кажат онова, което мислят. Или защото се плаща за да казват съвсем различни неща. А най-вече – за да казват на политиците онова, което политиците искат да чуят.

Ето защо е трудно човек като мен да намери извори за оптимизъм.
Може би затова се утешавам с шегата на един мой приятел, който като го упрекват, че е песимист, казва: Не, не е вярно, че съм песимист, изобщо не съм песимист, просто се страхувам от бъдещето.

Така и аз – не е вярно, че съм песимист за Украйна, просто се страхувам за нейното бъдеще.

Свързани публикации

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.