Подкрепа за…насилието

Автор: Иглика Горанова, сп. Икономист

Помните ли Мария – самотната майка със средно образование, принудена от работодателите си да напусне работа няколко дни преди да излезе в майчинство и която изостави детето си за няколко часа, защото не може да го гледа със 142 лв. месечно? Синът ѝ беше отнет от държавата и даден на приемно семейство, на което същата тази държава плаща за това по 700 лв. месечно, вместо да ги даде на родната му майка. А Мария беше дадена на прокурор и глобена. Така майката, поставила в риск детето си от отчаяние, стана събирателен образ на дефицита на човечност в социалните служби и на липсата на желание на българското законодателство да прави разграничение между бедни, но отговорни родители и безотговорни такива.

Мария е от онези 1,6 милиона българи, които живеят под прага на бедността и сред които раждаемостта е най-висока. В тази група има български семейства и самотни родители, които нямат особени шансове да си подобрят положението, освен ако не получат сериозна помощ от състрадателни хора, защото държавата не предвижда никаква специална грижа за тях. В тази група са и сираците, за които се грижат бабите или дядовците им, семейства, които са „приютили” деца на роднини, за да ги избавят от мизерията, както и други социални случаи, които периодично влизат в медиите и разчувстват зрители, читатели и слушатели, готови да дадат някой лев. Вместо тези семейства да бъдат подкрепяни временно със сумата, която се дава на приемни семейства, или дори по-малка, докато си стъпят на краката, те биват допълнително наказвани, задето са изпаднали в затруднение.

Къде е цялостната политика за детето и подкрепа за семействата? Вместо да намалява, броят на децата в риск расте и стига до 950 на година. 3000 изоставени деца все още живеят в институциите, 2400 са настанени миналата година в приемни семейства, като 80% от тях идват от родните си домове, защото там са били жертви на домашно насилие или на тотална мизерия. Комисията за борба с противообществените прояви на малолетни пък продължава практиката да настанява деца в риск във възпитателни интернати, уж да ги предпази от средата, в която живеят, за което получи няколко осъдителни присъди от Страсбург.

На фона на тези стряскащи данни броят на по-трайното решение на проблема, каквото са осиновяванията, които дават повече сигурност на децата, върви надолу. За миналата година у нас са осиновени 555 деца (при 720 през 2011 г.) от общо чакащи 2500. Международните осиновявания за тези 6 г. са намалели над два пъти и вече са под 200. Официален отговор за тези тенденции няма, защото липсва цялостен анализ на проблема. Няма и работеща политика за насърчаване на осиновяванията. В момента средно три години е срокът, в който се подготвят документите на изоставеното дете за осиновяване, ако майката не се е отказала още в началото от него. Този срок може да се скъси. Нищо не пречи на политиците и да чуят кандидат-осиновителите, които искат да ползват майчинство за дете над три години, за да имат време да свикнат с него.

Не е ясна и причината, поради която държавата продължава да насърчава посредническите агенции при международните осиновявания. Таксите им стигат до 10 000 лв. за услугата и отблъскват чужди кандидат-осиновители, които нямат проблеми да се грижат за увредени деца и за такива от малцинствен произход, каквито българите не искат.

Ако не се направят тези три стъпки – да се подкрепят бедните, но отговорни родители, да се насърчат осиновяванията, включително и международните, и да има адекватна грижа за децата, за каква грижа за децата и семейството изобщо говорим?

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Current day month ye@r *