Киселчово, къщите и времето за безвремие

Автор: Гергана Янчева

Последните следи от познатия ни „модерен” живот, ще видите в Смилян. После, ако отново ви се приискат такива, ще трябва да отидете до Могилица. Но, истината е някъде там, между Смилян и Могилица, високо в Родопа, малко встрани от пътя, веднага след Черешова река и „водичката” на бабите с шарени и бели забрадки, точно там. Село Киселчово е условно разделено на две, някога, вероятно е имало смисъл от Горно и Долно, сега ги делят и събират единствено спомени, сякаш изложени на показ по стените на отдавна необитаеми къщи. Дали, обаче, всички са такива?

Киселчово, там, където каменната зидария и покривите с тикли, се прегръщат с възхитителната природа, там, където местните се броят на пръсти, горе, в най-високата му точка, пушат два хубави комина. От онези, дето има само в Родопите, от красивите комини.
От малкото площадче, поемаш нагоре, двеста метра черна пътека и можеш спокойно да си кажеш : „Добре дошъл съм у дома”. Защото в Родопа, не можеш да се чувстваш чужд, независимо от коя точка на света пристигаш. В сърцето й има място за всеки.
Вероятно, това обяснява присъствието на писателката Мона Чобан тук. Родом от Плевен, живяла и живееща къде ли не по света, от Москва до Париж, сърцето си, обаче, настанила в това малко село, където преди години, успява за закупи една къща, а после и втора, и да не пропускаме – плевня. Голяма плевня, надвиснала над селцето от високо, сякаш вперила поглед в отсрещния хълм.

Стига ти да ги видиш веднъж, Мона, къщите, плевнята, за да се влюбиш. Да се влюбиш така в невероятната комбинация от гора, камък, камина и силно женско присъствие, че да бързаш да се върнеш, да се връщаш, още преди да си си тръгнал. Защото, в свят от бетон и бързи обороти, кой не би се влюбил в тази възможност за кратко бягство?

След пристигането на Мона, Киселчово живее своя нов живот и се радва на настъпилото оживление. Имала си мечта, така казва, мечтаела да остане сама там горе, да се любува на спокойствието, може би, да пише. Наистина, за кратко успяла, написала „Доста”, романът вдъхновен от селото и къщите й, но хората научили и започнали сами да прииждат. Сега там се провеждат ателиета, работилници за всевъзможни неща, свързани с традицията, занаятите, уменията. За сапун и чисти помисли, за месене на хляб, за добрите думи на добри поети, за правене на конфитюри и боров мед, за разпознаване на билки, треви и бабини илачи, за всичко онова, за което градският човек сякаш е забравил, но сега, сега има възможност да помечтае и сбъдне. Мона изглежда щастлива и с усмивка посреща гостите си от близо и далеч.

За посетилите ателиетата няма гаранция, че ще станат майстори в печенето на хляб, нито прочути билкари, Киселчово не може да даде такива обещания, но дава много повече.. Едно такова усещане за живо живеене, за сита душа. Толкова пълна, че ти се иска да имаш поне две, за да преливаш от пълната в празната, и пак да ти остане. Както домакинята казва : „ … животът иска душа, пеене с цяло гърло и работни ръце. Всеки, отбил се в Киселчово, разбира,че животът иска да му се усмихнеш, да те препоти три пъти, па да се отдадете един на друг. И няма нищо по-истинско от мириса на прясно опечен хляб, на няколко пиянски песни под огромните родопски звезди, от глътка люта ракия и „умни“ разговори, от пълна къща. Че то една къща, ако е празна – къща ли е?”

Не, къщите на Мона, Киселчовските къщи, „щастливите баби”, както аз ги наричам, никога няма да са пусти, защото винаги ще има хора, които ще копнеят за комат хляб и масло, за кафе на джезве, което да изпиеш на малките каменни стълби пред портата, за хладна родопска утрин, за тежка песен, за очите на местните, изучаващи приходанците, за зеленото, за тихото, за славни истории от миналото. Винаги ще има хора, които ще намерят време и начин за Киселчово, мястото, където времето спира, а начини… Много.

„Така започна големият път на Катерина – с двеста метра черна пътека. Вървеше без да знае къде отива, като на сън, а наяве си беше. Трудно прие къщата, не заради себе си, заради Мано го стори. Но много бързо превърна тая стара къща в дом.
И домът й се напълни с всички аромати, които можеха да го завладеят.” – Из „Доста”, Мона Чобан
…и с приятели, бих допълнила, и с приятели.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

Current day month ye@r *