Дедо Нако

Лицето му изглеждаше кафяво – като суха напукана пръст. Отвсякъде се спускаха сухи бразди, които тъжната му усмивка извиваше между оределите косми по лицето. Мустаците приличаха на отдавна изоставени , разпиляни снопи. Хлътналите очи потъваха в сянката на веждите. Единствено от тях извираше все още живот. Неизменните посивели вече палто и панталони от черно бало съхраняваха изнемощелото тяло на стареца. Леко попрегърбен, с малки крачки се появява в горния край на площада. Каскетът му се поклаща в унисон с бавната походка. Гуслата, както винаги, стискаше в дясната мишница. Бавно присяда на стълбището срещу магазина пред олюпената от слънцето и дъжда врата, повдига малко каскета и от дълбоките му очи проблясва влага. Като оазис на живота. Надо Нацки, както го беше кръстил някой от зевзеците от селото седи кротко и почива току под афиша за седмичното кино, закачен над главата му върху олюпената врата.Насреща в сянката на магазина беше селската ложа, любимо място, откъдето се вижда протежението на цялата улица от Бързил до Варадин и почти до Гошо горския. Там отсядат най-често познавачите на селския бит и душевност, а понякога и случайни минувачи. Сутрин на това място се прави и селската оперативка. Деда Нако обаче, сяда отсреща. С гуслата в ръка изглежда като на сцена. От олюпената сцена, най-често пътя му продължава до кръчмата, след като отпочине малко. Още с влизането в нея му се поръчва мента.Обича я стареца! Тя променя лицето му, напуканата пръст се поизопваше от по-обилната влага, която струи от оазиса на живота. Изправя гуслата на коляно и върху струните се покатерват пожълтелите от тютюнев дим пръсти. „Доста одиих, доста чудоо-о видох кога одих у Будина града … – редеше Надо Нацки песента и се поклаща в такт с гуслата. След някоя от следващите ментички каскета слиза все по-ниско и накрая оазисите хлътват в него, а пръстите гушват струните на гуслата. Дрямката отнася дедо Нако в света от песните му, докато звуците се утаят в душите на постоянното присъствие, поръчвало ментите. После вечерният сумрак и хладината поглъщат силуета на стареца по обратния му път през площада. Последният куплет от неговата песен оставаше недоизпят. Пустият му живот! Искаше песента все отначало да започва. Затова и спомена за него няма край.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.