„Чамкория“ – портрет на съвремието в сепия

Автор: Силвия Недкова

силвия

Вече втори ден след края на „Чамкория“, а аз още пиша съобщения в социалните мрежи с уличен софийски жаргон от 20-те години на миналия век.

Започвам текста си с подобно лично отклонение неслучайно. Тази книга се слуша в главата, не се чете по обичайния начин. И за разлика от „Възвишение“, която е издържана в стила на непознат и нечут диалект, запазен само в писмен вид от стари източници, в новия роман на Милен Русков звучи все още незаглъхналия банишорски говор от миналото столетие.

Не можем да се лъжем – Русков е явление в съвременната ни литература. Напипа ниша, изцяло незаета, и я запълни с таланта си докрай и изведнъж. Който и да влезе на тази територия в бъдеще, ще бъде само негов епигон.

Най-характерната особеност на тази ниша е документалното проучване, влизането под учебникарския слой на историята, превръщането на миналото в хроника – много битова, много детайлна, пресъздавана като изображение пиксел по пиксел.

Читателската публика в България днес (а и не само тя) е в особено състояние на колективния си дух – има нужда от национална самоидентификация. Общественото съзнание страда от липса на обществено самочувствие и търси всякакви опори, за да си го изгради. Често тези прояви са уродливи – като домораслия национализъм, залял социалните мрежи. Но и естетически стабилни – като романите „Калуня Каля“ на Георги Божинов, „Пътуване по посока на сянката“ на Яна Букова, като двата последни романа на Милен Русков.

„Чамкория“ се появи насред все още незатихналия кипеж на възхита, свързан с „Възвишение“. Русков не остави жарта на публиката да изтлее, въпреки шестте години пауза между двата романа. Вълнението директно преля към следващата му книга, което в много случаи носи опасност – не винаги резултатът е на нивото на очакването.

В случая с „Чамкория“ не може да се говори за разлика в литературното ниво. Русков е на висота, както винаги. Но охлаждането е неизбежно, ако книгата се чете като документално свидетелство за епохата.

Този път писателят е избрал противоречиво време – края на 20-те години на 20 век, който подозрително прилича на началото на 21 век. Партийни пристрастия, сблъсък на идеологии, комунизъм, социализъм, консерватизъм и диктатури, анархистични чети, комунистически терор – теми, които познаваме добре не толкова от миналото, колкото от настоящето си. И точно по тази причина почти всички наши съвременници имат категорично мнение по много от въпросите, които Русков поставя. Отношението към историята е предпоставено почти за всеки читател. Неизбежно е романът да се чете в непрестанен диалог като комуникация с потока на мисълта на бай Славе Желязков, „шефьор на омнибуса София – Чамкория“.

Аз-разказът е перфектна форма за хроникално повествование. Целият обзор на размирните години се случва в главата на героя за два часа и половина, колкото е отнемал пътя от София до Чамкория-Боровец в ония времена.

Още преди Милен Русков да разкаже за това как се е родила книгата в главата му, още когато видях корицата, бях убедена, че първа е дошла снимката. И че оттам е дръпната нишката. Омнибусът, който тръгва от центъра на столицата към богаташкия курорт, е кабрио – срязан наполовина. Днес не можем да видим, не можем дори да си представим подобно нещо. И това – странният срязан автобус – си остава единствената значима разлика със съвремието.

Размислите на този „шефьор“, завършил Механото – доста образован за времето си всъщност – дотолкова напомнят атмосферата на нашето съвремие, че често си мислех как Русков е използвал различно историческо време, но е вплел в него страстите на днешния ден. Подозирах го в имитация на историчност, иначе казано. Вероятно има подобна забежка, но достоверността в историческите детайли е толкова висока, че без да се усетиш, се доверяваш и на художественото, на измисленото.

Внимателното четене на книгата позволява дори със страничен поглед да се види и пътят на писателското търсене, минал през архивите на Стара София, течения на стари вестници, снимки, книги. Всички точки на издирване са оставили белези. Това донякъде създава дискомфорт – трудно е да се повярва, че е възможно човек да мисли във вестникарски дописки, да ги цитира точно. Хващаш се, че сравняваш познатото с показаното, търсиш разминаванията в реалностите. Често изниква представата за сайтовете от типа „Изгубената България“. Сякаш книгата е разходка из тях – с всички забавни и парадоксални факти като „огромното“ население на София, състоящо се от 250 хил. души. Като сградата на Университета, която е в самия край на града, а след Орлов мост столицата свършва.
Ограниченото количество източници за онези времена обаче създава и неудобство – сюжетът трябва да се придържа към наличните хроники, затова му липсва драматургична свобода. Когато имаш само един главен герой, когато водиш разказа от негово име, а искаш да разгърнеш цялостната картина на историческото време, се налага да го пратиш едновременно навсякъде. Бай Слави присъства лично при атентата срещу цар Борис III в Арабаконак (историческа истина е, че по време на атентата царят се е спасил с омнибуса за Чамкория), но той е и в църквата „Света Неделя“ по време на атентата. Част е от конспирацията по избиване на неудобните в подземията на Дирекция на полицията. Случайно е свързан с Копривщенската чета и хората на Васил Попов – Героя – анархисти, извършили банкови обири и атентати в цяла България. Това, което не е видял с очите си, шофьорът обикновено е чул от първа ръка. Този вездесъщ човек, който говори за себе си като за обикновен широк социалист и има Бедна книжка като крайно нуждаещ се, е успял да се запознае лично с емблематични персони – от майката на Гео Милев до Цар Борис Трети, с Коста Янков, виновникът за атентата в храма „Света Неделя“, с проф. Александър Балабанов и още десетки значими за епохата личности. Той е наясно с всеки детайл от политическите възгледи на всички възможни партии, с личностите в тях, с тайните им съглашателства и взаимовръзки. Компетентен е по въпроси, свързани с войните и военното дело, има отношение към структурите на Обществена безопасност (тайните агенти), изобщо – осведомен е, сякаш е имал достъп до огромна съкровищница от знания. Чете редовно всички вестници на всички партийни формации. Гледал е филмите на епохата (даже малко повече от тях – има леки анахронизми в заглавията). Чел е книги, дори поезия. Говори ту високопарно и образовано, ту като обикновен беден гражданин от Банишора. Сложни мисловни структури се редуват с псувни и предразсъдъци. Бай Слави ту е философ от висока класа, ту недообразован простоват селянин от градски тип.

Целостта на образа се поддържа основно от езиковите му характеристики. Само те не позволяват той да се разпадне на недостоверни детайли. Тук проличава своеобразното майсторство на Русков – успява да ни заблуди, че това, което виждаме, е това, което искаме да видим.

Романът е издържан – като фолклорна песен – в неравноделен такт. Подчертавам ритъма, защото той е важна част от тъканта на тази книга. Във всеки друг роман подобна ритмична неравномерност би се усетила като дразнение. При Русков обаче това е ефект, не дефект. И би било прекрасно, ако романът не беше разделен в два тома. Няма драматургично-литературна причина за това решение. Очевидно става дума за маркетингов подход, но той е навредил на книгата. Прекъсването и преминаването от един том в друг създава очакване за промяна поне на ритъма, ако не на драматургичната линия. За съжаление, това е механично разделение, разкъсващо тъканта на романа.

Възгледите на този среден столичанин от миналия век за жената и обикновения ежедневен бит са една от забавните особености на книгата. Предполагам, че е трудно човек да напише толкова мизогинистична пледоария, ако поне малко не вярва в нея. Започнах да подозирам Русков в женомразство. Това, разбира се, е шега, но все пак само мъж може да опише по толкова груб начин проявите на женския климактериум, а и да го припише на жена, непрехвърлила 40-те си години. В тази част от книгата очевидно целта е била да се вмъкне интересна вестникарска дописка от онези времена, свързана с женската истерия, цитирана подробно върху няколко страници.

Мъжкият поглед – на героя и на писателя – върху „шопинга“ е независим от времето. Описанието на типичното пазаруване от началото на миналия век е един от най-забавните и вдъхновени откъси в книгата.

Намирам „Чамкория“ за много добра българска книга, която обаче ще остане разбираема само у нас. Невъзможно е този роман да бъде разбран извън границите на България. Подозирам, че след едно-две поколения той ще бъде четен и разбиран по коренно различен начин и у нас. Най-впечатляващото в него е тънкият усет на Русков за типичното, за непроменимото в народопсихологията на българина в размирни времена. Толкова много бай Слави от Банишора пред 1929 прилича на бай Слави от Люлин през 2017, че всъщност са един и същи човек.
Затова и тази книга, за съжаление, няма да предизвика еуфорията, белязала появата на „Възвишение“. Огледалото е твърде откровено, няма го патриотичният воал, липсва отдалечеността във времето, която спестява нелицеприятни истини. „Чамкория“ е изображение на нас самите, каквито сме днес, само че в цвят сепия – като във старата фотография на корицата.

Статията е публикувана в  първия брой на списание „DIVA!“ – новото списание за стил и култура

Страницата във фейсбук

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

Current day month ye@r *