Александър Секулов: Смешните диктатури оставят повече трупове след себе си

В Страстната седмица да поговорим за поколението на 60-те години, което посрещна промените в младостта си и премина през прехода, който още не е свършил. Изгубено ли е то, както често се чува?
Всеки автор е загубен, докато не го открият читателите на следващите поколения. Популярни за времето си писатели са потъвали в оглушителна тишина, сякаш не ги е имало. В групирането на авторите по естетически или поколенчески признак има нещо отчаяно, подхранва се нелепата надежда, ако не отделния индивид, то поне общността ще бъде запомнена. Историята сочи друго. Понятието „класически автор” не е служи като орден за безсмъртие, защото често пъти самото то, неговия обем и съдържание се променят радикално. Сравнително устойчив детайл от понятието „класически автор” е преплитането между литература и история. Творбите на определените като „класически” автори или трябва да правят история, или трябва да свидетелстват за историята. Поради гореизброените причини старателно избягвам да мисля в поколенчески категории. Не виждам и защо трябва да се драматизира живота на хората, родени през 60-те. С какво живота на нашето поколение е по-различен, по тежък или пък по-весел от живота на предишното или на следващото? Моят отговор е: с нищо. С едно единствено уточнение, и то в наша полза: живеем – все още – в безпрецедентен европейски мир. Насред Балкани, осеяни с белези на кланета и омраза! Затова нашето поколение трябва да бъде наречено „мирното поколение”. Друг въпрос е, че „матрицата” на българската литература лежи върху революционното умиране, а не върху еволюционния строеж. Този манталитет да „вграждаме” нещо в темела, за да не рухне обществената постройка, да поим зида с кръв, вместо да го изправяме с отвес, да страдаме, а не да работим, е в основата на нелепия национален живот, който водим. Той ни е довел до мизерните резултати от общия ни труд, който полагаме в границите на България през последните 150 години. Но ако трябва да хвърля птичи поглед върху съдбата на литературните си приятели, състуденти и колеги, родени между 1963 и 1968, мога с основателна гордост да кажа, че повечето се съхраниха и като писатели, и като биографии. Никак не е зле. По някаква милост на съдбата не се превърнахме нито в армия, нито в поколение, нито в политбюро, нито в завод за екзекуции. Не се групирахме, но и не се изгубихме. Може да не сме намерило се поколение, но със сигурност сме неизгубило се.
Парцелирана ли е българската литература? Политизирана ли е, както беше преди 10 ноември? Има ли българска литература, която битува, или авторите се четат помежду си?
Имаше някакви смешни опити за ограждане на литературата от средата на 90-те докъм 2005, изградени върху дефицити / на издатели, на български книги, на читатели/ и монополи /, върху литературни издания, литературно-критически пространства, учебници и учебни програми, състав на журита за литературни конкурси, държавни и частни дарители. Подозирам, че това не се е случвало политически безкористно, но надлежно и дълго тези дефицити и монополи бяха осребрявани. Съставът на взаимоспомагателната дружина е ясен до поне двадесетата нула след запетайката. Социалните мрежи унищожиха тази изкуствена пирамида на българския литературен живот. Като всеки опит за диктатура, така и тази спихна поради опита си за разрастване. Затова в България никога не може да има никога голяма слава, нито велика диктатура. Размерът на държавата не го позволява. Само да не забравяме, че смешните диктатури понякога оставят повече трупове след себе си, отколкото онези, припознати като „велики”. Скоро издател ми сподели, че в България има страшно много издателства, а няма читатели. Това логически не може да бъде вярно! Как съществуват тези издатели, кой им купува книгите? Защо се правят книжарница след книжарница? Защо тиражите на българските автори се увеличават? Защо познатите на по-широк кръг публика автори стават все- повече? Що се отнася до това дали българските автори се четат помежду си, отговорът е: много слабо. Повечето имат мнение за колегите и книгите им, но в най-добрия случай са ги прелиствали без да ги купуват, още по-малко ги четат.
Загуби ли ценностна ориентация българският издателски бизнес? Имал ли я е въобще, или е огледало на ценностната криза в обществото?
Да не забравяме, че това е търговия с книги. Търговията има една цел – печалба. Но, слава Богу, обществото е нееднородно и търговията може да се случва с различни фрагменти от него. Вярно е, че масмедиите подкастрят естетическия вкус и предпочитания, но и това са временни явления. Факт е, че никога в историята на света не се е чело толкова много. Но не може да си пишещ или четящ , или дори само мислещ човек, и да живееш с усещането и надеждата, че някога ще бъдеш множество. Това е исторически наивизъм, преминаващ в откровена слепота, да не кажа – чиста тъпота. Трябва да се живее с мисълта, че си малцинство и че си от страната на обществено победените. Но в това е и личната ти победа.
Защо в България няма “литературен агент”? Нужно ли е въобще това на авторите?
Няма, защото няма бизнес. И е нужен е като слънцето и водата..
Колко струва да си свободен в България ?
Човек е привързан за живота доживот. Като Одисей на мачтата. Нататък е свободата. Вие преценете постижима ли е свободата приживе! Но ако под свобода разбираме помирението и примирението с природата, с обречеността да умреш, с изпълването на съсъда на собственото си време с радост – тогава този въпрос би могъл да има и друг отговор. Но ние, живеещите в безпрецедентния европейски мир, повтарям го нарочно – постепенно губим усет и тръпка към политическата, религиозната, социалната и културна свобода, сетивата ни са изключително притъпени. Няма общество, което да може да просперира извън острата, сетивна необходимост от тези свободи. И докато Европа е заета да лъска паметника на свободата, накрая той ще рухне и ще я затисне с отломки.
Как изглежда през очите и ума на един човек на словото българската журналистика?
Като многократен световен шампион, опитващ се да дойде в съзнание след серия от тежки падания върху главата си, повтарящи се през кратък период от време до пълна кома.
Може ли един музикален клуб или един литературен клуб да създаде общност?
По-скоро, обратното е напълно възможно. Особено в Пловдив. След това е необходимо клуба да върне жеста и да продължи да създава общности.
Има ли спасение от простотията, или човек остава в ситуация на неизбежна самоотбрана?
Докато държавата, в която живеем, вярва и преподава, че Андрешко с коня е щастлив, а съдията в блатото – нещастен, не, няма спасение.
Кои са книгите на 2013 година, които се открояват?
Трънски разкази” на Петър Делчев, „ Раждане на снега” на Златозар Петров, „”Тит от Никомедия” на Силвия Томова, „Влакът за Емаус” на Теодора Димова. Може някои от тях да се издавани в друга година, но съм ги прочел през настоящата.
Може ли изброиш десетина имена на белетристи и поети, които би искал да получат по-голяма известност?
Христо Ботев. Стоян Михайловски. Захари Стоянов. Йосиф Хербст. Петър Манджуков. Симеон Радев, който трябва да се изучава всяка година в часовете по литература. Иван Методиев. Биньо Иванов. Никола Алваджиев, защото съм от Пловдив. Добромир Тонев. Христо Фотев. Споменавам само мъртвите не защото те имат нужда от нас. Ние имаме нужда от тях, за да оформят бъдещето ни.
Колко последователи имаш, Сашо, които работят като теб за българската литература?
Аз себе си не мога да последвам, камо ли да очаквам други хора да го следват. Колкото не обичам да следвам някого, двойно повече не обичам мен да ме следват. Нека съзнаваме колко скромно е това, което правим, пред наследството на онези, съзидали българската литературна къща. Пред тях ние не съществуваме.

Александър Секулов е роден на 6 януари 1964 г. в Пловдив. Автор на романите „Гравьор на сънища“, „Господ слиза в Атина“ и „Островът“, на книги със стихове („Карти и географии“, „Възхитително и леко“), на сборници с есета („Високите каменни хълмове“). С художника Атанас Хранов създават колекционерската къща за Напълно необходими неща „Пушкин&Плюшкин“ http://www.pushkin-plyushkin.com. Драматург на Пловдивския драматичен театър, чиито усилия възраждат интереса на родната сцена към българските разказвачи.
 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.